Небето и аз

Хаосът и тъгите .

Сълзите, звездите ..

Памуковото небе.

Стаята, споменът, снимката.

Пожълтелите листи,

изсъхналата сълза.

Светът, който измислих,

когато рисувах една самота.

Раната - моя е!

Огньовете, в които горя.

Мълча и отричам ги,

хвърлям ги в тъмнина.

Искаш от мен да говоря.

Няма смисъл, нека мълчим.

Послушай небето,

то вместо мене тъжи.

Разказва как нарисувах една самота.

За белият лист, на който написах,

цялата болка с падналата сълза.

Разказах всичко на памуковото небе.

Прегърнаха тихо звездите

едно онемяло и тъжно сърце

Душа

Как си представям душата,
веднъж някой попита,
а аз в размисъл замълчах.

Думите не стигат да я опиша,

затова взимам боите.

 

Рисувам безкрайно море,

тихо, точно по изгрев.

Събрало в утринен цвят

хиляди чувства, копнежи.

Милва тялото, като бряг.

Вдъхват вълните живот и надежда.

Влиза през устните тихо,

заживява в сърцето.

Понякога в сълзи се превръща
и стичат се капки солени,
бавничко по лицето.

 

С бои нарисувах душата.
Измислих си я такава...
Безкрайна като море.
Цветна и пълна с надежда.
Чиста, като капка сълза,
която очаква при изгревда
 
срещне друга вълна..

Срещна ли тъга?

Срещал ли си някого,
с когото да усещате едно?
Да виждаш през очите,
някъде дълбоко до душата?
Виждал ли си ъгъл тъмен
и покрит от прах?
Чувал ли си писък,
приглушен от смях?
Чувал ли си как едно сърце се пръска?
Как скърби притихнала душа?
Държал ли си в треперещите пръсти,
друга нечия, измръзнала ръка?

Срещал ли си някого,
със който искаш да поплачеш?
Да сведеш на рамото му
изтощено своята глава?
Искал ли си да прегърнеш силно,
но помежду ви да стои невидима стена?
Очите пъстри търсил ли си?
Кладенци събирали в себе си води,
които инатливо не потичат,
но виждаш празнотата им, нали?
Срещал ли си някога тъга,
която цялата да ти напомня тебе?
Държал ли си я за ръка,
плакал ли си вместо нея?

5Милена Атанасова, Velianna Kasheva и 3 други

Счупени

Говоря в тъмното,
с хиляди малки звезди.
За надеждата, вярата,
смисъла на всичките дни.
Говоря за тъгата бездумно,
за сбогуването, плачът,
онзи тихия, без сълзи.
Разказвам за прегръдката,
която изгубих в нощта,
в която роди се огън
от две тъмнини.

И аз не посмях
да протегна ръцете си,
щях да се разпадна и разруша.
Щях да се пръсна на атоми,
там в твоята непролята сълза.
Сега говоря си с тъмното,
за прегръдката, която не се случи,
защото твърде много боли,
но с теб вече сме счупени,
знаеш го, знаеш, нали?

Търся те

Мислех си денем и нощем,
за онова, което с теб не изричаме,
за погледите тъжно докосващи,
раните, които сме заобичали.
Та кой обича тъгата, ме питат.
Усмихвам се! Търся те!
Там зад дима от цигари,
зад който тихо прегърнах те.
И ти носиш в душата си мрак,
и ти като мен, мълчаливо обичаш.
Сриваш се в усмивките пак,
а с дъждовете тъгата събличаш.
Пожелавах да те спася,
а може би мен си спасявах.
В прегръдката топла,
там, зад дима,
не теб, мен приютявах.
Поисках сълзите ти,
за да мога и аз да заплача.
Тихо с теб да си разделим
крясъците и тишината.

Мисля си, често, виждам,
онова, което мълчим.
Онова, което в усмивка прикриваме,
за да можем да се спасим.

Бряг

На същият бряг съм,

след много години.

Морето е същото,

пясъка, чайките,  мислите...

Еднакви, но и различни.

Точно като очите...

 

Гневът ми - утихнал е.

Въпросите също.

Отговорих на всичко.

Отговорих в сърцето си,

а и него превързах,

събирах - почистих го.

На същия бряг съм.

Морето, пясъкът, чайките.

Надеждата, вярата събрани в очите.

Добротата. Вълшебствата. 

Съществуват, не си измислям!

Дъждът и дъгата. Душата.

Приятелството и топлината.

Сега, когато валя, дори да е тъжно,

детето във мен се усмихва

 

Днес

Аз нямам девет живота.
И единият вече изтича.
И сякаш набързо летях,
през някакви небеса,
които сама си измислих.
И губих се няколко пъти,
а после пак се настигах.
Търсех заровени спомени,
но нови надежди откривах.

И падах в прахта.

Нямах сили да дишам.

Не исках да ставам.

Исках да се отричам.

Да търся и търся

някакъв смисъл.

Откривах надежда

в пяната на вълните,

в слънчогледовите поля,

в танците на звездите.

Аз нямам девет живота.
Месеци, години и дни.
Днес искам от всичко,
за което сърцето тупти.
И искам пак да се смея широко.
Да тичам в поле с
жита.
По къси панталонки и боса,
за тичам там в свобода.
Искам щурците, звездите.
Искам небето и всички светулки.
Искам прегръдката на дъжда,

който безумно обичам

Мълчащи думи

Думите мълчат изречени,

мълчат и крият се дълбоко.

В острови отдавна вледенени

и ветровете тук свистят  жестоко.

Думите мълчат в усмивка,

хвърлена в едно пространство,

за което никой днес не пита,

тишината е богаство.

Думите мълчат и слагат маски.

Някой гледа ли в очите онзи огън,

в който хвърлих ги безжалостно.

Думите мълчат, но не очите.

Те валят на малки капки,

в дъжд превръщат се сълзите.

Думите мълчат,

а ти дали ги чуваш?

Думите горят,

а ти ли ги виждаш?

Въпроси

Попитах пустинята,

какво за нея значи водата.

Попитах студа

за пламъче огън.

Попитах вятъра,

къде крие викът,

онзи на тишината.

Попитах за птиците

останали в севера.

Морето попитах,

дали пази още бутилките.

Дали още са цели и живи,

чувствата вътре написани.

Попитах Смъртта,

дали последна остава Надеждата.

Попитах звездите

къде скриват сълзите.

Попитах и утрото,

как връща усмивките.

Само тебе не питам.

Търся отговора в очите.

Понякога

Понякога много ми липсваш,

въздух не стига, чак е задушно.

Понякога не ми се говори,

сълзите потичат беззвучно.

Търся те в очите затворени,

споделям ти в някакви сънища,

как пак се усмихвам,

как страхливо прегръщам.

Понякога искам да ти разкажа,

за дъжда, който в шепи събирам.

За стиховете написани,

за тайните, които откривам.

Понякога в сълза те превръщам

и бавно се стичаш.

Понякога искам само на тебе да кажа,

че отново, отново обичам.

Понякога ми е тъжно,

мрачно, студено и тихо.

Понякога се гневя като буря,

гърмя и трещя, вътре в сърцето.

И после утихвам.

Понякога много ми липсваш.

Понякога ми е толкова мъчно,

че чак е задушно.

Понякога дъжд ме прегръща,

а аз се усмихвам.

Ще си уловя вълна

Ще си уловя вълна,
от тези морските,
ухаещи на мъничка надежда.
Ще я уловя в началото на лятото,
където с утрото се срещаме.

Аз имам нещо да и кажа,
за една тъй дълга зима,
за едно очакване
и нещо ненаписано.

Ще си уловя вълна.
От тези, още мънички ,
от хладните и недокоснати.
Ухаещи на идващото лято,
във едно сърце , дълбоко носени.

Ще си уловя вълна,
от тези пълни със надежда.
Ще и дам последна капчица сълза,
чиста и неопетнена.

Ще ти уловя вълна.
Аз в нея имам нещо да ти кажа.
Не го написах , няма нужда от това,
тя ще ти разкаже всичко, с някой прилив.
Зная.

Лятото

Аз искам лятото от детството.
Слънцето и колелото.
Искам си вълшебствата.
Небето, дето исках да докосна.

Искам си светулките и раните.
Звучният и искрен смях.
Искам си звездите падащи
и това, което в тях си пожелах.

Искам колената си олющени,
плитките в косите
и лъчите слънчеви.
Искам слънчогледовите ниви,
маковете неоткъснати.

Искам лятото от детството,
в което на звездите пожелах си нещо.
Слънцето, небето- цялото.
Искам си вълшебствата

Лято на капки

Дъжд не вали.
Небето е натежало
от много желания.
Красиво е лятото
такова на капки.

И мокра отново съм цялата.
И скачам отново във локвите.
Детинско и глупаво.
Танцувам с небесния ритъм,
по който се спускат.

Дъжд не вали!
Просто се спускат мечтания.
Рисуват облаците надежда.
Лято на капки, пълно с желания.

Ще се случи

 Познавам ти стъпките.

 Някави бързи и пясъчни.

Ароматът ти на надежда,

на тихо очакване.

На целувка, която ..

може би ще се сбъдне.

На ръцете докоснати.

На прегръдката непредвидена.

На тебе ти пиша.

Ти знаеш ли?

Знаеш ли, че когато ме дразниш,

всъщност тихичо се усмихвам,

че отакакто се споделихме

пиша с надежда и мисля - красиво.

Познавам ти стъпките.

Познавам напрегнатата усмивка.

Познавам очите, които гледат

дали пак ще ти се усмихна.

Познавам те по усещане,

по целувката, която все някога,

все някога ще се сбъдне.

Обещавам ти, ще се случи!

 

.

Дъжд

Аз още ходя в дъжда.

Без чадър, без качулка.

Не бързам, нека вали!

Нека капките върху мен да се стичат.

Аз още смело във локвите крача,

отдавна са мокри обувките,

може би изглеждам абсурдно,

безумно почти.

Аз  ходя в дъжда.

Обичам да ме вали.

Не бързам за нищо и никъде.

Слушам песента му,

тя днес е някак различна.

Събирам капките чисти

в малката си ръка.

Не мога зад чадър да се крия,

подгизнала съм достатъчно,

но щастлива и толкова жива.

Толкова истинска

Ще разберат ли , не зная,

че не бързам за никъде.

Мокра съм цялата,

но мога отново да дишам.

Просто обичам дъжда.

Дори да изглеждам безумно.

Капките по лицето се стичат,

отмиват тъгата безшумно.

Умора

Изморих се от скитане.
Изморих се да търся и търся,
да се изгубвам във вихър
и после морето да ме намира.
Изморих се от криене,
на истински чувства.
Да градя дебела стена,
а тя да се пука.

Изморих се от сливане в сивото,
което на мен не прилича.
Искам да сваля всички маски,
искам до наивност да те обичам.
Да се свия, в твоята топла прегръдка,
за се намълча до пълно разбиране.
Да се сгрея в пламъкът на очите,
които дълбоко в теб ме прибират.

Световете ми

Искаш да видиш светът ми,


щом искаш, ела.
Ще ти нарисувам картина,
ще ти разкажа за нощите,
в които все не спя и не спя.
Ще открия за теб небесата си,
в които няма бури, само ръми.
Дъждовете в душата ми са красиви,
приличат на бисери, не на сълзи.

Ще ти разкажа как от дете скитам,
за да си говоря с нощта,
как ми разказваше приказки,
как между звездите си ме прибра.
Ела, говори с ветровете ми.
Полети далече с тях.
Там където се смеех,
там където ранена кървях.
Нека те отведе вятъра,
в онази нощ, която дишах едва.
Когато сърцето ми пръсна се,
на малки парченца в онази стена.
Чуваш ли как се разби?

От безсилие, от предателства,
от гордост, его, фалшивост ,
от маски, неискреност и лъжи.
Поиска да видиш в небето ми,
облачно е и често в мене вали.
Разхождам се нощем,
знам как се казват всички звезди.
Научиха ме парчетата да събирам,
как да се почиствам душата си,
как да дъх да поемам отново,
как да рисувам с пръсти мечти

Познах те

                                                                                Познах се в очите ти,
като мене си, същия.

Носиш същата броня,
изучаваш далечно,
студен си отвън,
а толкова топъл навътре.
Познах те в очите ми,
с които видях те ,
но те отрекох.
Но не аз те познах,
позна те сърцето.
Познах те и пуснах те,
вътре в дълбокото,
там в дълбитите,
там където съм скрила
цялата обич,
там където утихвам.
Позна ме в очите си,
аз в тебе се блъснах.
Докосна ръка ми
и знаех, че като мене си
толкова същия,
и толкова много различен...
И знаеш нали?
Знаеш, че те обичам

Разхождам се нощем

По керемидите нощем,

на пръсти разхождам мечти.

Там дишат свободно,

със звездите летят.

Луната докосват с пръсти,

от макове правят венци.

Събирам в шепите бисери нежност,

които тихичко просто валят.

Разхождам душата си нощем,

с бяла рокля и боса,

по покривите някъде над града.

Щурците под прозореца свирят,

мелодия тихо и нежно,

а светулките игриво блестят.

По керемидите нощем,

малко преди да заспя,

пускам мечтите свободно

да се разходят в небето,

да се слеят с капките нежност,

да се превърнат в роса.

Да попият аромат на надежда,

за да посрещнат отново деня

Буря

Мълчанието  заживя 

върху устните,

и очите затворих, 

за да не виждам,

но точно тогава видях.

Видях скритите истини, 

влезли като прашинки,

в зелените ми очи.

Превърнах се във вятър,

студено и яростно полетях.

Разхвърлих всичко,

всеки мост до мен разруших.,

покрих небето си с тъмни мъгли,

и там в скритото от болка крещях.

Крещях до пълно безсилие,

разбих всеки спомен в онази стена,

давах се хиляди пъти,

в ада на непотеклата ми сълза.

С голи пръсти рових пръстта,

запалих си мъничък огън,

хвърлих в него всяка  мечта.

Гневих се срещу небето,

а то бежалостно ми мълча,

когато от безсилие паднах...

Изведнъж над мен заваля.

Всяка паднала капка,

там, където лежах,

превърна и последния въглен,

в нова зелена трева и цветя.

И аз лежах полу жива,

между всичко, което бях ,

между всичко, което мечтах.

Там долу, не знам точно кога,

някой седна, в тревата до мен,

прошепна ми тихичко: "Дишай!",

вятърът  укроти се,

изчезна  всяка мълга.

"Лъжите силно крещят!

Истинита е тиха. Шепти!"

От този ден онемях.

Затворих широко очи.

Чуваш ли какво ти мълча?

Шепа море

Опита да докоснеш небето ми,

да достигнеш скритото там,

опита да се превърнеш във буря,

а знаеш, че се страхувам когато гърми.

Защо, не искам да питам,

ти трябва моето дъждовно небе.

Не знаеш цената на капките,

които от него валят.

Опита да влезеш в морето ми,

а не знаеш колко дълбоко е там.

Колко е топло при всеки нов прилив,

а отливите как студно мълчат.

Опитваш да докоснеш небето ми.

Носиш тъмни облаци и гърмиш.

Открадна  шепа море от душата ми,

ще можеш ли жаждата да си утолиш?

Докосна част от небето ми,

превърна се в облак,

опитваш се там да гърмиш,

достигна до бреговете ми,

опита светът ми да разрушиш.

Аз пуснах те в дъждовно ми небе,

не чу нищо, от шепотът му, нали?

Открадна си шепа море,

утоли
ли с нея жаждата си поне ...

.

Светлина

Премина и най-студената зима,
премина тъмният миг.
Нощите сега са различни,
в тях не рисувам картини,
а с цветове, пиша някакъв стих.
Разказвам за някого,
кого в душата си пуснах,
случайно, почти без да искам.
Разделихме си, сякаш по равно
една болка, една тъмнина.
Разказвам за някого,
такъв един, почти непознат.
Някой до вчера далечен,
а днес ... почти като свят.
И някак тъгата му,
тази прикритата,
напомни ми мен.
Загледах се в очите му,
дълбоки и топли,
там на дъното скрил е,
дъгата в дъждовния ден...


Крясъкът на душите ни,
смеси се в тишина.
Във въздишки и паузи,
в сняг, който в очите
ни простичко заваля.
Там някъде, от студа скрити,
в мълчание се откривахме.
В шепот и многоточия,
там, там се намирахме.
Разказвам за някого,
когото познавах едва.
Когото почти не харесвах,
но поделихме си сякаш нощта.
Премълчахме студената зима,
валя в сърцата и пролетта.


Той влезе дълбоко в душата ми,
безшумно, на пръсти,
макар и почти непознат.
Някой, приличащ на мен,
някой, на който искам да се усмихна,
някой правещ светът ми цветно богат.


Някой влезе в душата ми,
когато в нея се спусна тъжна мъгла.
Срещнаха са двата ни мрака,
направиха си мъничка светлина

Снощи някой намина в съня

Някой снощи е минал,

тихо е влязъл в съня.

Написал е няколко рими,

оставил ги е на шкафа,

до зелената кутия с цвята.

Някой снощи е минал,

прошепнал е няколко думи,

докато тихично спя,

в шепите ми сложил е пясък,

и няколко цветни звезди.

Снощи Ангел намина,

"Обичай , ти казвам!"

прошепна в съня.

"Слушай сърцето си!

Обичай, ти казвам!"

И тръгнаха с утрото,

на някъде хванати под ръка.

Нар

Като нар се пропуках.
Не зная дали от падане
или просто узрях.
Научих се да мълча,
на светът стигат му шумове.
Бог чува само молитвите,
облечени в искреност,
облечени в чистота.
Като сокът от нар ,
понякога от очите,
тъга се изтича,
когато след някое падане,
сърцевината в мене боли.
Когато се изтощя
да слушам онези,
които крещят,
тогава просто изтичам,
от видяното очите болят.
От предателста и лъжи,
от лицемерие и суета.
Сега като сок от нар се изтичам,
или просто вън заваля.
Кората ми се пропука.
Паднах и този път мълчаливо,
до онези, които крещят.
Нараних се отново,
но запазих си част от душата,
поне надявам се, че успях

Прегръдка

                                                               

                                                                                                      

Нощта мирише на люляк,
по тунели зелени над улиците

просто вървя...
Нощта е хладно красива,
звездите тайничко ми намигат,
а аз им помахвам с ръка.


И вдишвам дълбоко,
запълвайки с въздух
една празнота.
Нощта е красива,
мирише на идващо лято,
на неизречени думи,
на допир от топла ръка.
На търсеща тиха прегръдка,
с която в себе си да те приютя.



И виждам в очите ти,
сълзите, онези, преглътнати.
Те падат на капчици, чупят се,
в сърцето дълбоко заключени.
И тишината ти,
знаеш ли, чувам я!
Чувам въздишката...
Скрита в усмивка.
Душата ти търсеща...
Сърцето ти, скърбящо,
красиво и биещо.
Нощта ухае на идващо лято,
на люляк, надежда и малко тъга.
На космическа обич,
на спомени, облечени в чистота
С треперещи пръсти едвам те докосвам,
а искам в прегръдка да те приютя

Аромат на очакване

Аромат на печени кестени,

време спряло някъде там на брега.

По залез, от онези жълто -червените,

казват, били романтични.

Пясъкът още е толкова топъл

и приближават ме бавно вълните.

Аромат на сено.

На някакво леко безгрижие.

Слънчогледите бавно заспиват,

недочакали да зърнат звездите.

Песента на морето ...

Чувам я в тишината,

във вятъра танцуващ с косите ми.

В пясъкът полепил се по пръстите,

в чайката, която отлита.

Песента на сърцето...

На кожата ми, която настръхва.

Сълзата, която тихо потича.

Аромат на сбогуване ...

С някого или с лятото.

Аромат на очакване.

Аромат на топла прегръдка,

в която нощем уморено заспивам.

До поискване

Писмо ти написвам.

После го изтривам.

Споделям се, някак бездумно,

просто в дъх, защото спирам.

На теб или на себе си пиша?

Искам да говоря,

но има ли смисъл от разкази,

като винаги нещо неизказно ще стои,

там на стената, окачено като картина,

която мълчаливо, до забрава боли.

Да ти разказвам за дните,

в които не съм?

Не съм себе си, 

не съм твоя, не съм ничия.

Рея се безпространствено,

и съм толкова облачна,

колкото слънчево е  вън.

Не ми е тъжно.

Не ми е щастливо.

Може би просто съм сбъркана.

Може би този свят не е мой.

Написал ми е с едър шриф,

че от мен се отрича.

Искаш от мен да говоря,

Аз по вятъра пускам писма,

онези, които изтривам,

защото да говоря боли

и е някак  безмислено,

и просто в прегръдка ми се мълчи.

Танц

Танцуват сенки,

спомени запечатани ,

върху сухи листа.

Букви по тавана  изписват,

падат  мастилени  капки,

събудени от луна.

А аз вървя

на мънички стъпки

Мълча

в някакви срички .

Танцувам,

а едвам дишам.

Олюлявам се, после залитам.

Уча се да говоря, докосвам.

как да прощавам,как да горя,

защото на сърцето му се обича.

Искам да изкрещя, 

да срутя стените.

Да бъда мастило,

да се разкажа,

да се напиша.

Но вървя

на мънички стъпки

Мълча

в някакви срички .

Танцувам,

за да мога да дишам.

Сърце

Сърце защо така туптиш -

невидимо и бавно?

Свило си се там,

между гърдите.

Дъх поемаш.

Искаш нещо да ми кажеш...

Нищичко не чувам!

Защо така мълчиш?

Тъгува ли ти се, сърце?

Недей ми отговоря!

Почини си!

Затвори очи,

аз вместо теб ще гледам.

Ще разказвам вместо теб,

ти само в мен тупти!

Не се страхувай,

мъничко сърце!

Студът не е при теб, 

а само тъм  навън!

Облечен в скъпи дрехи,

с маска , без лице!

С очи отворени,

но твърде слепи!

С копнежи по безумия,

с мечти откраднати

или на кредит взети!

Забрави ли, че си красиво,

особено когато се запалиш,

когато се усмихнеш,

когато под дъжда танцуваш,

когато в тъмнина пропадаш,

когато счупено летиш,

но още във душата светиш?

Красиво си, сърце,

дори наранено!

Красиви са ти раните дори,

още можеш да прегръщаш обичащо,

а даже нямаш  ръце!

Мълчи! Не говори!

Изчакай да мине нощта!

Сега си почини,

сгушено на топло,

там между двете гърди!

Аз ще говоря вместо теб,

ти само тупти!

Не съм

Не съм аз!

Не! Това до теб е плътта ,

дадена ми за кратичко време,

но ти виждаш само това.

Косите, които падащи крият

онова, което в молитва и страх,

копнеят  негримираните очите.

Не съм аз!

Ръцете, с които прегръщам,

не са тези, които в твоите държиш.

Истинските пишат в пясъка стих,

който морето в дълбините ще приюти.

Не виждаш мен!

Това е плътта ми ,

в която убежище си намери 

изтощената ми от думи душа.

Притихва в горчива усмивка,

в копнеж на непролята сълза.

Не съм аз!

Не мога  да бъда това!

Ти стоиш от другата страна .

Не виждаш! Не е дъждът,

аз се стичам по измитите

изпотени стъкла!

Така те докосвам без пръсти,

прегръщам те без ръце.

Аз съм точно тук,

но ти търсиш  лице!

Звукът на нощта

Обичам музиката на нощта,

недоловима, нежна, тиха.

Песента на вълните при прилив,

луната, бявно изгряваща,

блусовият ритъм на звездите.

Цветовете в небесната шир.

Романтичните розови залези, 

изгревите в тъжно червено пременени,

до тайните на лилаво - черната тъма,

която срещат се за миг обичане

мелодията на едно сърце,

със стихът на  викаща го в шепот 

надежда  на зажадняла за обич душа.

Обичам звукът на нощта!

Песната на тайните, в тъмното скрити.

Картините, които в сънищата рисува,

или раните от тъга с дъждовни капки лекува

Обичам нощта! Цетът!

Звукът! Тъгата! Танцът!

Надеждата! Обичта! Тишаната!

Пулсът  ...  в най-тъмният миг...

Поклонът зад хребет далечен,

усмивката на зората,

стъпките тихи на новия ден

След дъжда

Стената срутена.

Между отломките стоя.

Покрай мен прелитат спомени,

чувства, мисли и желания,

които срещу същата стена крещях.

Някак тихо е в душата ми,

нещо между примирение и свобода.

Намерих  онова момиче,

което замечтано,

изгрева посреща на брега.

Стои и чака мен,

след толкова години,

отново то да бъде мен,

а аз да бъдя тя.

Изгубих себе си,

когато построих си

за прикритие стена.

в нея всичко хвърлих,

от крясъка безмълвен,

до последната непаднала сълза.

Стоя безмълвна и свободна,

уча се отново да вървя.

Събирам си отново буквички,

с които пак да се родя.

И пак да мога да обичам,

пак да бъдя цяла!

Пак да вярвам в себе си и хората,

да не се страхувам от света

Дъждовен стих

Ще се изваля на капки

и в тях отново ще се събера.

Ще изваля преглътнатите думи,

ще търся смисъл в изгрева,

в останките на разрушините стени.

Тихо, в кратки думички се се стичах,

сега със всички сили срещу вятъра крещя.

Ще се изваля на капки,

ще намеря скритите си светлини,

които надълбоко някога зарових,

вярвайки, че скритото не може да боли,

че бронята от всичко може да предпазва,

но не и от мен, 

от мене - не, нали?!

Тръгна ли, невиДимо момче?

Тръгваш ли Вълшебнико...

Та беше тук за твърде кратък миг

нарисува Приказка красива,

изпя се целият във стих.

Пося в душите ни поля с надежда,

грееше в очите ти дълбоки добрина.

Летиш ли днес?

Цялото небе сега е твое!

Слънчево е!

Мисля си, че се усмихваш,

галиш ни с лъчи!

И пак си тук!

И рано сутрин,

прибираш в шепите си всичките звезди,

които вечерта отново ще разпръснеш,

ще пеят песните ти морските вълни!

Тръгваш ли, НевиДимо момче?

Витлеемската звезда със себе си те взе...

Сърцето ти във други три сега тупти,

а ти оставаш на земята вечно,

с лятото, което във душите ни си подарил...

Цялото небе сега е вечно твое.

Научи го като теб красиво да вали!

По ветровете пак ще си говорим!

Разпери крилете ангелски! Лети!

Лети!

Посветено на Димо Стоянов P.I.F

Човекът с най-голямо сърце, който имах щастието да познавам.

Онзи, от който се учех и уча да пиша и неведнъж спасяваше живота ми!

Далеч към себе си

 Пропука се стената ми!

От дупките излизат скрити

онези тайни..

многоточия и удивителни ...

Пропука се и губя почва,

под крата си ...

във мислите ...

загубвам се отново..

в мъгла от прах...

Превръщам се в песъчинка,

вятър в небето ме понася.

На някъде далеч ...

от тук ....

от днес ...

от мен ....

Или ме връща в себе си.

Пепел и прах

Алчност и страх!

Разруха!

Безверие!

Пепел и прах!

Измързнали тела,

опустошени души!

Изкривена любов.

Объркан свят!

Малки пламъци проблясват

едва,едва в пълния мрак!

Надежди сломени тихо шептят,

приказки неразказани, недонаписани

изхвърлени в огън, обагрени в ярко червено крещят.

Подлост!

Предателства!

Почернял от болка град!

Някаква тъжна мелодия

във мъглата тихо звучи!

Пламъци по стените рисуват

нова вяра със цветни бои!

Обркан свят!

Изкривена любов,

осакатени тела и души!

В пепел и прах,

ще може ли светът да се прероди!?

Дишай

 Бял таван и подредена стая!

Танцуващите фигурки на наколко дервиша!

Самотно бе и някак странно,

умирах или  забравих как се диша...

Някакво си счупено бурканче,

разхвърлян цветен пясък,

капки кръв по натрошеното стъкло,

надежда преоблечена във безразличие.

Започнат стих и недовършен.

Спънах се във многоточия.

Опит пак да бъда силна,

да си простя и пак да се обичам.

Таванът пак е бял.

В стаята танцуват същите дервеши.

Завършен вече стих.

Някой ми прошепна във ухото:

-Дишай!

Заваля

Затворих очите си.

Завалях тихо в душта си.

Промих раните в сърцето си!

Напоих пустинните чувства!

Валях на мънички капки!

Ветровете разъбркаха думите,

а аз ги произнасях едва.

Понесоха се в полет далечен,

помахах им нежно с ръка.

Валях по циментовият перваз,

по павираната притихнала улица.

Морето прегърна крясъка ,

превърна го във вълна.

Отнесе го в дълбините си

и спусна се тихо нощта.

Навалях се! Нарисувах се в стих!

Превърнах сълзите във бисери,

събрах си всички разпиляни парчета,

демоните си победих

Изгубена

 Изгубена в нощ от заблуди,

препънах се от лъжи.

Паднах в калта на неизречени думи,

и сняг сърцето покри.

Замръзнах в очакване,

ранена, мръсна и счупена.

Посинели са устните,

шепотът дали някой ще чуе?

Изгубена в нощ от заблуди,

паднах и толкова много боля.

Бях празна и толкова много измръзнала,

но някой чу шепотът под леда.

Ангел

 Крилата ти ме стиснаха в прегръдка.

От гърдите тихичко излезе стон

и тихо от сърцето заваля...

Крилата ти ме стиснаха в прегръдка,

обгърнах те със счупените си ръце

и ти със мене полетя.

Летяхме между облаци в небето,

яростта ми се превърна в ураган,

на едри капки изливах 
сръцето.

Прошепнах тайните си,

а  те  се спуснаха като мъгла,

скриха всичките звезди в небето.

Понесе болката ми на крилете си

и хвърли я в небето,

между облаци от премълчани чувства,

несбъднати мечти,

прикрита нежност.

Сега прегръдката ти ме отпуска,

мисля, че се навалях.

Сега съм вече излекувана,

даже се научих да летя

Есенно ми е и тихо

 Есенно ми е,

едно такова-

хаотично тихо...

Завила съм се пожълтелите надежди,

смирена съм, почти до безразличие.

Студено е.

И някак празно под листата.

Изморена съм ...

А демоните ми стоят във ъгъла притихнали.

Очите си затварят, заспали са от изтощение,

след всички битки, във които ме въвличаха.

Смирена съм, дори да знам,

че някак си изгубих битката.

Неусетно бях и повалена,

забравила, защо започна всичко.

Есенно ми е ...

Завита с пожълтелите листа надежда се усмихвам.

Демоните ми са много изморени,

ангелите в мен ме учат как отново да обичам.

Картини

,

Невидимо се спускат цветовете,

рисуват премълчани думи вътре в мен.

Русавам стихове, които не написах,

думички, които даже не изрекох,

признания, които даже в себе си отричах

спомени, които с черното зачеркнах.

Рисувам с поглед заслепен...

Рисувах си надежди, реех се между звезди,

мечтания погълнати дълбоко във морето,

Залези и дъжд, в които учех се отново да обичам,

да връщам пулса си в сърцето.

Невидимо се учех да докосвам струни,

да се затварям в тишина.

Търсех чувства, дето мога да римувам,

търсех цветове, във които пак да се родя.

Заседна в сърцето ми

Заседна ми между думите, 

като придихание те изрекох.

Пожелах те на звездопадите, 

онези към края на август.

Заседна ми в мислите,

превърна се във очакване,

в срамежлива усмивка,

в най-чаканото обаждане!

Заседна в сърцето ми, 

някъде между двете целувки,

когато мислеше, че съм заспала.

Между две топли прегръдки

и едно мекичко одеало.

Пристъпи в душата ми,

погали я толкова тихо.

Показах ти световете си,

а ти с тях ме обикна.

Заседнал си между думите, в мислите!

Заседна между гърдите ми в ляво!

В недодяланото ми срамежливо обичане,

в уюта под топлото одеало

Стая в сърцето ми

Прибрах те в сърцето си!

Заключих те в най-голямата стая,
онази с мечтите, които сама си измислих.
Прибрах те, леко в ляво между гърдите си,
за да стопля до теб, когато от света се отричам.

Когато мъглява тъга нахлува в света ми,
когато губя посока или крещя срещу вятъра.
Когато се спъвам или към тъмното тичам.

Прибрах те в сърцето си!

Като спомен, като измислена нереална мечта.
Прегърнах те силно в душата си..
Превърнах се в малка снежника,
която пада на топлата ти ръка.

Прибрах те в сърцето си!
Исках там , теб и мен да спася.

Картина

Уших си нови дрехи,
когато се разкъсах на парчета.
Облякох се в мълчание,
за да мога себе си да чуя!
Заключвам си вратите
и подреждам световете си!

Незабравяне

Обречена на незабравяне

нахлува мракът в мен

и демони завиват ме в нощта.

Изгубена сред хиляди пътеки

търся мъничко останала ми топлина.

Сълза

Спускам се тихо
и падам в изстинали длани.
Идвам на мънички стъпки,
със себе си нося нощта.

Усмихвам се

Не мълча, само така ти се струва.
Говоря в себе си.
Говоря на мене си.
Изчиствам си мислите,
подреждам в сърцето си.
Рисувам си песен,
в която да се огледам,
в която да се усмихвам,
която да мога да пея.