Небето и аз

Хаосът и тъгите .

Сълзите, звездите ..

Памуковото небе.

Стаята, споменът, снимката.

Пожълтелите листи,

изсъхналата сълза.

Светът, който измислих,

когато рисувах една самота.

Раната - моя е!

Огньовете, в които горя.

Мълча и отричам ги,

хвърлям ги в тъмнина.

Искаш от мен да говоря.

Няма смисъл, нека мълчим.

Послушай небето,

то вместо мене тъжи.

Разказва как нарисувах една самота.

За белият лист, на който написах,

цялата болка с падналата сълза.

Разказах всичко на памуковото небе.

Прегърнаха тихо звездите

едно онемяло и тъжно сърце

Душа

Как си представям душата,
веднъж някой попита,
а аз в размисъл замълчах.

Думите не стигат да я опиша,

затова взимам боите.

 

Рисувам безкрайно море,

тихо, точно по изгрев.

Събрало в утринен цвят

хиляди чувства, копнежи.

Милва тялото, като бряг.

Вдъхват вълните живот и надежда.

Влиза през устните тихо,

заживява в сърцето.

Понякога в сълзи се превръща
и стичат се капки солени,
бавничко по лицето.

 

С бои нарисувах душата.
Измислих си я такава...
Безкрайна като море.
Цветна и пълна с надежда.
Чиста, като капка сълза,
която очаква при изгревда
 
срещне друга вълна..

Срещна ли тъга?

Срещал ли си някого,
с когото да усещате едно?
Да виждаш през очите,
някъде дълбоко до душата?
Виждал ли си ъгъл тъмен
и покрит от прах?
Чувал ли си писък,
приглушен от смях?
Чувал ли си как едно сърце се пръска?
Как скърби притихнала душа?
Държал ли си в треперещите пръсти,
друга нечия, измръзнала ръка?

Срещал ли си някого,
със който искаш да поплачеш?
Да сведеш на рамото му
изтощено своята глава?
Искал ли си да прегърнеш силно,
но помежду ви да стои невидима стена?
Очите пъстри търсил ли си?
Кладенци събирали в себе си води,
които инатливо не потичат,
но виждаш празнотата им, нали?
Срещал ли си някога тъга,
която цялата да ти напомня тебе?
Държал ли си я за ръка,
плакал ли си вместо нея?

5Милена Атанасова, Velianna Kasheva и 3 други

Търся те

Мислех си денем и нощем,
за онова, което с теб не изричаме,
за погледите тъжно докосващи,
раните, които сме заобичали.
Та кой обича тъгата, ме питат.
Усмихвам се! Търся те!
Там зад дима от цигари,
зад който тихо прегърнах те.
И ти носиш в душата си мрак,
и ти като мен, мълчаливо обичаш.
Сриваш се в усмивките пак,
а с дъждовете тъгата събличаш.
Пожелавах да те спася,
а може би мен си спасявах.
В прегръдката топла,
там, зад дима,
не теб, мен приютявах.
Поисках сълзите ти,
за да мога и аз да заплача.
Тихо с теб да си разделим
крясъците и тишината.

Мисля си, често, виждам,
онова, което мълчим.
Онова, което в усмивка прикриваме,
за да можем да се спасим.

Нар

Като нар се пропуках.
Не зная дали от падане
или просто узрях.
Научих се да мълча,
на светът стигат му шумове.
Бог чува само молитвите,
облечени в искреност,
облечени в чистота.
Като сокът от нар ,
понякога от очите,
тъга се изтича,
когато след някое падане,
сърцевината в мене боли.
Когато се изтощя
да слушам онези,
които крещят,
тогава просто изтичам,
от видяното очите болят.
От предателста и лъжи,
от лицемерие и суета.
Сега като сок от нар се изтичам,
или просто вън заваля.
Кората ми се пропука.
Паднах и този път мълчаливо,
до онези, които крещят.
Нараних се отново,
но запазих си част от душата,
поне надявам се, че успях

Прегръдка

                                                               

                                                                                                      

Нощта мирише на люляк,
по тунели зелени над улиците

просто вървя...
Нощта е хладно красива,
звездите тайничко ми намигат,
а аз им помахвам с ръка.


И вдишвам дълбоко,
запълвайки с въздух
една празнота.
Нощта е красива,
мирише на идващо лято,
на неизречени думи,
на допир от топла ръка.
На търсеща тиха прегръдка,
с която в себе си да те приютя.



И виждам в очите ти,
сълзите, онези, преглътнати.
Те падат на капчици, чупят се,
в сърцето дълбоко заключени.
И тишината ти,
знаеш ли, чувам я!
Чувам въздишката...
Скрита в усмивка.
Душата ти търсеща...
Сърцето ти, скърбящо,
красиво и биещо.
Нощта ухае на идващо лято,
на люляк, надежда и малко тъга.
На космическа обич,
на спомени, облечени в чистота
С треперещи пръсти едвам те докосвам,
а искам в прегръдка да те приютя

Не съм

Не съм аз!

Не! Това до теб е плътта ,

дадена ми за кратичко време,

но ти виждаш само това.

Косите, които падащи крият

онова, което в молитва и страх,

копнеят  негримираните очите.

Не съм аз!

Ръцете, с които прегръщам,

не са тези, които в твоите държиш.

Истинските пишат в пясъка стих,

който морето в дълбините ще приюти.

Не виждаш мен!

Това е плътта ми ,

в която убежище си намери 

изтощената ми от думи душа.

Притихва в горчива усмивка,

в копнеж на непролята сълза.

Не съм аз!

Не мога  да бъда това!

Ти стоиш от другата страна .

Не виждаш! Не е дъждът,

аз се стичам по измитите

изпотени стъкла!

Така те докосвам без пръсти,

прегръщам те без ръце.

Аз съм точно тук,

но ти търсиш  лице!

Звукът на нощта

Обичам музиката на нощта,

недоловима, нежна, тиха.

Песента на вълните при прилив,

луната, бявно изгряваща,

блусовият ритъм на звездите.

Цветовете в небесната шир.

Романтичните розови залези, 

изгревите в тъжно червено пременени,

до тайните на лилаво - черната тъма,

която срещат се за миг обичане

мелодията на едно сърце,

със стихът на  викаща го в шепот 

надежда  на зажадняла за обич душа.

Обичам звукът на нощта!

Песната на тайните, в тъмното скрити.

Картините, които в сънищата рисува,

или раните от тъга с дъждовни капки лекува

Обичам нощта! Цетът!

Звукът! Тъгата! Танцът!

Надеждата! Обичта! Тишаната!

Пулсът  ...  в най-тъмният миг...

Поклонът зад хребет далечен,

усмивката на зората,

стъпките тихи на новия ден

Далеч към себе си

 Пропука се стената ми!

От дупките излизат скрити

онези тайни..

многоточия и удивителни ...

Пропука се и губя почва,

под крата си ...

във мислите ...

загубвам се отново..

в мъгла от прах...

Превръщам се в песъчинка,

вятър в небето ме понася.

На някъде далеч ...

от тук ....

от днес ...

от мен ....

Или ме връща в себе си.

Ангел

 Крилата ти ме стиснаха в прегръдка.

От гърдите тихичко излезе стон

и тихо от сърцето заваля...

Крилата ти ме стиснаха в прегръдка,

обгърнах те със счупените си ръце

и ти със мене полетя.

Летяхме между облаци в небето,

яростта ми се превърна в ураган,

на едри капки изливах 
сръцето.

Прошепнах тайните си,

а  те  се спуснаха като мъгла,

скриха всичките звезди в небето.

Понесе болката ми на крилете си

и хвърли я в небето,

между облаци от премълчани чувства,

несбъднати мечти,

прикрита нежност.

Сега прегръдката ти ме отпуска,

мисля, че се навалях.

Сега съм вече излекувана,

даже се научих да летя

Картина

Уших си нови дрехи,
когато се разкъсах на парчета.
Облякох се в мълчание,
за да мога себе си да чуя!
Заключвам си вратите
и подреждам световете си!

На мисъл разстояние

На мисъл разстояние стоиш.
Потъвам във очите ти дълбоко.
Превръщаш ме в безмълвие,
политам към звездите ти високо.
Усещам те в душата си,
събличал си я с мисъл.
Видял си красотата на тъгата ми
после вместо мен си я написал.

Прозрачно сиво

Прозрачно сиво е ...
А въздухът тежи.
Вятърът умело я прегръща.
Прозрачно сиво е...
И мъничко ръми...

Небе

Като небе си, невъзможен за достигане. 

Със тебе просто ще се съзерцаваме,

ще се докосваме с валежи,

но вече няма да се заобичаме.

И дните ще се слеят с нощите,

в които пак не мога да заспя.

Триптих на любовта - Част II- Обичай ме човешки

Обичай ме човешки...
Спомняш ли си как се случва любовта...
И аз съм Божие творение,
създадено от кал, премесено с вода...
Несъвършена, твърде грешна
и нося своя кръст сама.

Триптих на любовта - Част I - Как не се обича

Свещта догаря бавно в ръката ...
Молитва тиха, спряла по средата ...
Въпрос тежи във тишината ...
Къде остана любовта?

Днес не ми е до молитва...

Преди да дойде есента

Четирите стени са тъжно бели.
Рамките със снимки  хванали са прах.
Запечатани мигове и чувства.
Увехнал спомен и настъпил мрак.

И чашата стои на пода още,
настъпвам счупените стъкълца.
Поемам от дима отровен,
зад заключената скърцаща врата.

Ветровити мисли

Моето време ли беше това?
Родих се между белите листи,
родих се с милиони мечти.
Хвърлях се в бой с ветровете,
за каузи, които сърцето само си избра.
Падах хиляди пъти ранена,
приятелски огън забит дълбока в гърба.
Родих ли се в правилно време,
вече не зная.
Ветровете дори срещу мен не излизат.

Ако любов нямам

Ако любов нямам
звуците превръщат се в тишина.
В изгубено ехо сред планините.
в пресъхнала пустинна река.
В бездни, празни пространства,
в изгубена лодка сред бурно море.

Постой до мен

Става хладно. Дените малко по- малко се скъсяват и слънцето бавно изчезва, за да заспи. Идва есента. Септември е стигнал до прага на вратата. Но със септември идваш и ти. Очакване. Обещах ти- чакам те. И вятърът не е така студен, а нощите изпълнени с любов. Ех, да можех да я побера в плик и да ти пратя.