върху устните,
и очите затворих,
за да не виждам,
но точно тогава видях.
Видях скритите истини,
влезли като прашинки,
в зелените ми очи.
Превърнах се във вятър,
студено и яростно полетях.
Разхвърлих всичко,
всеки мост до мен разруших.,
покрих небето си с тъмни мъгли,
и там в скритото от болка крещях.
Крещях до пълно безсилие,
разбих всеки спомен в онази стена,
давах се хиляди пъти,
в ада на непотеклата ми сълза.
С голи пръсти рових пръстта,
запалих си мъничък огън,
хвърлих в него всяка мечта.
Гневих се срещу небето,
а то бежалостно ми мълча,
когато от безсилие паднах...
Изведнъж над мен заваля.
Всяка паднала капка,
там, където лежах,
превърна и последния въглен,
в нова зелена трева и цветя.
И аз лежах полу жива,
между всичко, което бях ,
между всичко, което мечтах.
Там долу, не знам точно кога,
някой седна, в тревата до мен,
прошепна ми тихичко: "Дишай!",
вятърът укроти се,
изчезна всяка мълга.
"Лъжите силно крещят!
Истинита е тиха. Шепти!"
От този ден онемях.
Затворих широко очи.
Чуваш ли какво ти мълча?
