Като небе си, невъзможен за достигане.
Със тебе просто ще се съзерцаваме,
Със тебе просто ще се съзерцаваме,
ще се докосваме с валежи,
но вече няма да се заобичаме.
И дните ще се слеят с нощите,
Защото имам нужда да те пиша,
докато съвсем не изгоря.
На кладата, която ти ми построи
от рухнали надежди,
от крясъци на тишини.
Прости ли ми, че си отидох
и оставих и на двамата мълчание?
Нали това от мен се искаше,
да те обичам невъзможно тихо?
Така при теб дойдох,
така и си отидох.
Сега останаха ни само двете сенки,
които вече няма да се стигнат.
Като небе си невъзможен.
Не се научих да летя.
Не се научих как да те отричам.
А ти стоиш над мен отново.
Невъзможен за достигане.
Невъзможен за докосване.
Невъзможен за обичане.
Гориш ме бавно и дълбоко,
някъде между гърдите в ляво.
Валиш във мен, студено и жестоко.
Почти съм жива, почти съм цяла.
Прости ли ми, че си отидох?
Прости ли ми, че взех със мен и твоето страдание.
Нали това от мен се искаше,
да те превърна в стих,
а ти от мене покаяние?
Няма коментари:
Публикуване на коментар