После го изтривам.
Споделям се, някак бездумно,
просто в дъх, защото спирам.
На теб или на себе си пиша?
Искам да говоря,
но има ли смисъл от разкази,
като винаги нещо неизказно ще стои,
там на стената, окачено като картина,
която мълчаливо, до забрава боли.
Да ти разказвам за дните,
в които не съм?
Не съм себе си,
не съм твоя, не съм ничия.
Рея се безпространствено,
и съм толкова облачна,
колкото слънчево е вън.
Не ми е тъжно.
Не ми е щастливо.
Може би просто съм сбъркана.
Може би този свят не е мой.
Написал ми е с едър шриф,
че от мен се отрича.
Искаш от мен да говоря,
Аз по вятъра пускам писма,
онези, които изтривам,
защото да говоря боли
и е някак безмислено,
и просто в прегръдка ми се мълчи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар