неделя, 22 март 2020 г.

Мълчи ми се. . .

                                                                                                   
 Мълча, насила се усмихвам.
Прикривам в себе си страха,
че утре мога вече да не виждам,
да не плача, да не дишам.

Мълча. Горчи кафето с мляко
и със три лъжички захар.
Поемам тихо от дима цигарен,
крия в себе си тъга.
Слънцето и то зад облак скрито,
на небето просто си мълчи,
няколко светкавици проблясват,
може би заради мен ще завали.

Ща паднат като капки всички думи, 
които никога и не изрекох.
Ще се срутят всички кули,
във които се заключвах.
Там крещях на себе си
и блъсках яростно стените.
Там, където падах в отчаяние
и после бавно се издигах.
Там, където се научих на забравяне,
а после на доверие и на обичане.

Научих се да вярвам в себе си,
да си прощавам даже непростимото.
Да си рисувам облаци,
с които в нощите да се завивам.
Научих се на нямаме и неочакване,
научих се да бъда силна.


Слънцето зад облак скрито е,
всеки миг ще завали.
Протягам със надежда своята ръка,
улавям падащите капки тишини.
Мълча! Отпивам от кафето,
което даже и разбъркано понякога горчи.
Падат от небето малки капки,
тацуват със потеклите сълзи



Няма коментари: