Мълчи ми се. . .

                                                                                                   

 Мълча, насила се усмихвам.

Прикривам в себе си страха,

че утре мога вече да не виждам,

да не плача, да не дишам.

Мълча. Горчи кафето с мляко

и със три лъжички захар.

Поемам тихо от дима цигарен,

крия в себе си тъга.

Слънцето и то зад облак скрито,

на небето просто си мълчи,

няколко светкавици проблясват,

може би заради мен ще завали.

Ща паднат като капки всички думи, 

които никога и не изрекох.

Ще се срутят всички кули,

във които се заключвах.

Там крещях на себе си

и блъсках яростно стените.

Там, където падах в отчаяние

и после бавно се издигах.

Там, където се научих на забравяне,

а после на доверие и на обичане.

Научих се да вярвам в себе си,

да си прощавам даже непростимото.

Да си рисувам облаци,

с които в нощите да се завивам.

Научих се на нямаме и неочакване,

научих се да бъда силна.

Слънцето зад облак скрито е,

всеки миг ще завали.

Протягам със надежда своята ръка,

улавям падащите капки тишини.

Мълча! Отпивам от кафето,

което даже и разбъркано понякога горчи.

Падат от небето малки капки,

тацуват със потеклите сълзи