Врата.Ключалка.Бавна музика. Тъмносинянта кадифена рокля на другарката Галчева се носеше в бавния танц, припявайки : „ Последен валс, сбогом любима! Ще си спомням за теб дори....“
Бях едва на четири, може би пет години. Не знаех, не разбирах защо учителките ми от градината се крият вечер да танцуват и пеят тази песен. Когато се прибрах, разказах на на майка ми за видяното. Тя се усмихна, но ме помоли никога и пред никого да не споменавам за това.
Поне не сега, а когато дойде Промяната. Тогава, когато щяло да бъде различно. Когато ще сме свободни да мислим, говорим, че ще имаме право да избор. Прехода ще ни донесе тази така желана свобода.
„Четиридесет и пет години стигат, стигат. Времето е наше!“- И ние с Прехода като брат и сестра хванати за ръка пеехме и крачехме съм светлото бъдеще.
Промяната дойде, но имаше дълъг път, който трябвае да се извървим. Грешки, които да направим, за да разберем, че свободата е в сърцата ни. Че човек не може да промини миналото , а просто да използва настоящето , за да направи бъдещето по- добро.
Бяхме твърде малки и неопитни. Не знаехме къде свърва свободата, разликата между демокрация и анархия... и вместо светлина, настана мрак....
Спокойните улици вечер се превърнаха в ловно поле. Чуваха се писъци на момичета и смях на мъже. Баба ми ми запуваше ушите и ме държеше далеч от прозореца. Звънеше на номер 166, но никога не чух сирената на полицията. През деня играехме пред блока, но щом се свечереше, притеснените родители ни прибираха преди дори да се стъмнило.
Появиха се ченчаджии и мошенници. Парите станаха мерна единица за щастие. Колкото повече имаш, толкова повече разстеш в оббществото. Как си ги придобил не беше важно, просто трябва да имаш. „Предупреждавам! Бия! Пребевам! Убивам!“- скритите думи зад лепенките, закачени на вратите на заведения, магазини, дори РЕП-ове. ВИС-2, СИК, Корона- охранително фирми или някой трябваше да ни пази от тях. Рекет, наркотици. Момичета изчезнали зад граница. Вече дори дните не бяха спокойни. Мутри с ланци и скъпи коли, правеха живота на обикновения българин страшен и беден. Колкото и да светкахме и гасим лампите в знак на протест, нищо не се случваше. Не и до 1996 година.
„ Боят настана , туитпат сърца ни! Ето ги – близо нашите душмани“- Скачахме с прехода върху леглото и пеехме с пълно гърло. Чашата на търпението на цял един народ беше преляла. И хванати за ръце крачехме към Парламента и желание за още един шанс за промяна...
„Кой не скача е червен“
„Пътнико Виден, пътнико off“.
Песни и хора променили историята. Народ изморен да работи, за да може утре някой да го рекетира. Да краде парите и достойнството им.
Сбогом, Жан Видинов! Добре дошъл , Иван Костов и Надежда Михайлова.- Или как мутрите станаха добре облечени бизнесмени. И докато управляващите се чудеха как да направят престъпността законен бизнес, хората променяха ценостната си система. В училище ни учеха на морал и трудолюбие. Библията ни учеше да не убиваме, да не крадем, а улицата и телевизията показваха, как доброто побеждава, но само във филмите и приказките, никога във вечерната емисия Новини. И колкото и да учехме, накрая парите определяха, кой да успее и кой не.
„Но аз съм тук, не съм избягал! Нали, не съм изягал!“- Но много избягаха. Търсеха щастието си в чужбина, гонейки „Американската мечта“ и успяха. Или поне някои от тях. Други нямаха този късмет, дори имаше изпратини в затвора. Медиците ни в Либия усетиха върху плещите си какво значи нехайството на държавата. Как в собствената си страна бяха виновни и осъдени без присъда с едно просто изречение на Иван Костов“ Ами ако са виновни!“
Да, може би и да са били, а може би не- „Истината рядко е проста и никога чиста“. Но нали затова отиваме до урните за гласуване. Нали затова даваме вота си на тези хора. За да има кой да ни защити. И нямаше кой. Управниците ни бяха заети с менюто от кебепчета и кюфтета за обяд или с гласуването на по- високите си заплати.
Хората се обезвериха. Не им остана нищо другоосвен да се качат на масата и да „друснат“ един кючек. Да научат децата си, че е по – добре момчета да станат футболисти или да ги подкрепят, когато пребиват съучениците си, за да бъдат уважавани, а след време с удар под кръста, ще успеят в работата и живота.
Че момичетата вместо да учат , могат да бъдат поп- фолк певици, стига да сложат малко силикон тук-там, или просто да си хванат някой богат чичко, който да направи живота им лесен , като в песен. Но чичковците с парите не бяха много, а клонингите на чалга певиците се множаха всяка секунда. Брабата стигна до там, че даца убиват деца от ревност. От алчност. А родителите мълчат.
И ние с Прехода в поза „разкрачен стоеж“, се зачудихме кой път да хванем. Да се крием в спомена от миналото или да продължим напред. Търсехме ръка, която да се протегне към нас. Добро, което да усмихне деня ни. Трябваше да продължим Да съберем последните ни останали, за да изплуваме от калта. Да резберем грешките си да поправим това, което можем и да простим това, което не ....
Да повярваме отново в доброто, в хората, в семейството, приятелите. Да хванем здраво свободата и да се борим за живота, който искахме. Да дойде прехода, за който бленивяхме и мечтахме. Поне веднъж доброто да победи във вечерната емисия новини.
Няма коментари:
Публикуване на коментар