събота, 17 декември 2011 г.

Последното писмо



"Сбогом моя любов
чуй викам след теб.
Сбогом моя любов
аз не плача.

Вече нямам сълзи‚
пада само дъжда‚
сбогом моя любов‚
аз не плача ..."- В.Найденов




Днес реших да си направя списък с нещата, които ме карат да се усмихвам. Още не съм го довършила- толкова много приятни спомени. Толкова моменти на щастие. Цял ден попълвам малко по малко.
Толкова много песни , зареждащи ме с енергия. Толкова моменти, в които ... о, да , била съм истински щастлива. И там на този лист има едно, често повтарящо се име.
Истината е ,че аз прописах точно заради този човек. Той беше музата ми години наред. Сърдех му се, че ме е наранил, без да съзнавам какво ми е подарил. Какво все още имам и ми носи всеки ден. Ето и част от нещата, които написах-
-Цветето, което ми откъсна от градинката. "Честит 8 -март"- Истината е, че беше месец май.
-Една вечер се бях прибрала по рано от дискотека. Заспала съм на не разпънатия диван... По някое време се събудих и го видях седнал на земята и галеше ръката ми, за да ме събуди нежно, за да не се стресна.
-Първото "Обичам те"
- Погледа, когато бях си сменила прическата. Просто ме гледаше,не каза нищо- само се усмихна нежно.
-Това, че дори и разделени ние бяхме приятели.
-Когато седна в мен пред камината,да се извини. Да ми каже всичко, за което бях мечтала да чуя. Наистина закъсняло извинение, закъсняла любов. Но любов.
Това, че ме накара да обичам. Това, че до днес затварям очите и срещам синьо-зеления му поглед. Тъмната чуплива коса, която с Евгения бяхме развалили в опитите да му направим кичури.
Всички песни, които свързвах с общи спомени.
Дори раздялата ни беше с песен. Някак си оригинално валеше дъжда и от дискотеката се чуваше "Сбогом, моя любов"- но в изпълнение на Слави Трифонов.
Спомням си как плаках. Как беше заседнала буца в гърлото и не можех да дишам.Исках него. Никой и нищо друго в този момент нямаха значение. Аз, той, губещата се от погледа кола, пейката и Сиса, която ме държеше за ръката.Без думи. Само сълзи примесени с капките пролетен дъжд. Не исках да дишам.
Човека, които обичах 10 години. Боля 10 години. Пишех писма, които никога не му изпратих. Те ставаха стихове. Трупаха се тетрадки. Тетрадките станаха блогове.
Помня момента, в който спрях да го чакам да се върне. Мислех, че някой ден ще се съберем. И го очаквах дни, месеци, години ...А той заминаваше все по- далеч. Снимките избледняваха, но аз се надявах. Аз чаках. Аз не спирах да обичам. Живота ми премена в очакване.
Преди две години разбрах, че ще се жени. И знаете ли, че не ме заболя. Радвах се за него. Радвах се, когато му се роди малката дъщеричка.Не го казвам от куртоазия. Наистина радвах се за него. Исках да е щастлив. И той е.
Аз вече бях свободна. Вече знаех, че не мога да очаквам... Просто трябваше да започна да живея отново.
Но днес разбрах какво ми завеща той. Някак невидимо той ми подари приятели, които намерих тук и в още един сайт. Аз пишех и пишех. Лекувах се. Лекувайки се срещах нови хора. Изпяха се други песни. Посетиха се много градове.Купони до сутринта. Текила, лимони, шкембета със зелен китайски чесън , караокета и рок клубове.
Нови любови. Нови мечти . Нови надежди. Нов живот . Дори аз бях нова.
Хората идваха и си отиваха. Някои останаха, други времето пръсна в различни посоки.
Болката също си отиде. А може би се научих да живея с нея ... но днес не боли.
Днес спомените ме насълзяват, но от щастие. Защото тези мигове, това цвете в хербарии ме карат да вярвам още ...
Да очаквам още и да знам, че онази любов , която те държи вечно под напрежение, която ти хвърля пърхащи пеперуди в стомаха още съществува. Тя не е измислица. Не е моментно състояние. Тя те зарежда с още повече енергия и колкото повече обичаш, толкова повече можеш да раздаваш любов. Без условия ,през подвеждащи въпроси, без уловки и интереси. Просто любов, която те кара да бъдеш по- добър човек за себе си и за другите. Любов, която те кара да твориш всяка секунда.
Това е моето сбогуване с моята стара любов. Последното писмо от многото писма. Без гняв, без болка, без обида. Без извинения и прошки. Без излишни оправдания и без сълзи. Истината, мили мой - винаги ще имаш място в сърцето ми. Едно кътче, където ще пазя всички хубави спомени. Място където ще сме още тинейджърите, които не знаеха как да се обичат правилно. Но поне опитахме. Тогава, пред онази камина и двамата се обичахме и двамата знаехме, че няма да оцелеем. Ти ме пусна, но аз не можах да пусна теб. Не можех да бъда бившото гадже , с което сте много добри приятели. Как да бъдеш само приятел , който за теб е целия свят.
Избрах да си тръгна.
Избрах да не ти вдигам когато звъниш.
Избрах да се скарам с теб и да ти затворя.
Избрах да не дойда на НДК-а, без да знам, че това ще е последния път ,в който ще ме потърсиш. Последните думи , които ще си кажем. Казах "Майната ти"- искайки да кажа " Липсваш ми всяка секуна. Обичам те".
И ти замина. Замина без да мога да се сбогувам с теб. Без да мога да ти кажа как съжалявам. Но сега е време .....
Сбогувам се с теб днес, за да мога утре отново да обичам. Да мога да пиша отново. Да мога да се усмихна отново. Да танцувам отново в дъжда. Да мечтая отново, да рухне поне една защитна около сърцето стена. Казвам ти сбогом и този път не боли.
Сбогом моя ,любов. Аз не плача.




Писмото е посветено на Росен. Човека, който обичах толкова много, че чак прописах

2 коментара:

Unknown каза...

Пишеш страхотно и искам да знаеш, че не се разплаквам за първи път четейки нещо твое!

Ralitsa Kolcheva каза...

Много благодаря, радвам се , че думите предизвикват емоции. Сълзи, усмивки и т.н.