Днес си поговорих с едни доста приятни хора. Попитаха ме от къде съм /това е най- лошия въпрос, който може да ми се зададе/. Хората, които живеем в София сме предимно от някъде другаде. Аз отвърнах от Кюстендил и те на шега си пискаха череши. Замислих се за черешовите градини и за родния ми град, в който не съм била от миналата Коледа.
Някак си ми стана приятно- носталгично. Спомних си времето, поне ако не цялото ми детство, то откъслечни моменти.
Не знам дали сте ходили там, но сега затварям очете си и усещам още онзи лек планински аромат и песните на птиците през пролетта. Спокойствието, което те обзема веднага щом слезеш от последното стъпало на автобуса.
Спомням си как се събирахме пред блока, имаше пясъчник, катерушки, пейки. В 22.00ч, баба ми се показваше през прозореца ни прибираше с братовчед ми. Спомням си как се съзтезавахме в началното училище, кой ще отиде пръв. Как играехме в двора, използвайки вратата за люлки се замервахме със снежни топки. Беше просто и лесно. Ключовете бяха усърдно скрити и сигурно закрепени за връзки на врата. Дъвчехме дъвки Турбо и Шок. Спортувахме и се събирахме , за да учим заедно. Събирахме миришещи листчета и си правехме конкурси за красота, където момчетата от класа гласуваха....
Появиха се Тамагочитата, игрите на Тетрис и любимия ми Супер Марио.
Годините минаваха, а ние растяхме. Разхождахме се из алеята, брояхме колко плочки има от началото до края. Мечтаехме да пораснем. Мечтаехме да избягаме от родните си места. И се случи....
Някъде там когато мечтаех да съм на 18г изведнъж осъзнах, че съм на 27г. Че тичайки след дневната дискотека с най- добрата ми приятелка, да стигнем на време в къщи, вече тичам целодневно без да знам на къде.
Разходките из горските пътечки на Хисарлъка вече са като някаква далечна мечта.
Приятелите не са същите. Всеки пое своя път. Сега разбирам и защо абитурентите плачат. Аз не плаках тогава, плача сега. Плача, съзнавайки, че не мога да върна моментите и хората, които някога бяха част от живота ми.
Тогава приятелите бяха просто до теб ,без фалш, без лицемерие с единствената цел всички да се забавляваме и да бъдем щастливи. И танцувахме. И се смеехме.
Влюбвахме се, плачехме, помагахме сии градяхме мечти... За времето, в което сме сега.
Далечни, разделни, променени. Почти непознати. С деца, без деца. Реализирани или обикновени. Самотни или щастливи ... но никога вече онези деца.
Няма ги вече онизи приятелства. Нямаме вечерен час. Алеята е безкрайно непозната ,от аромата на череши някак си носталгично горчи. Дъвка Турбо намя даже, миришещи листчета, катерушки, няма до късно игри.
Единствено Хисарлъка остана същия. Величествен, с аромата на бор. Поляните обсипани с теменужки, маргаритки. Малките изворчета с кристално чистата и студена вода. Крепостите, по които се гонехме , там в ехото остана смехът ни , някога когато бяхме деца.Деца мечтаещи да са възрастни, а днес вързрастни, които мечтаят отново да бъдат деца
Няма коментари:
Публикуване на коментар