четвъртък, 22 декември 2011 г.

Да събереш сърцето си отново цяло


Тези дни написах, доста лични неща. Разказах истории, които ще помня винаги.
Изслушах песните, песните на живота ми. Говорих с хората, направили ме днес мен.
Малко меланхолична, малко странна, малко объркана.
Замислена за времето. За промените, които ми донесе.
За грешките, които направих. За правилните избори. За шансовете, които дадох, за тези които не.
Днес съм свободна.
И въпреки наистина отвратителната година , която имах. Въпреки шамарите, които живота ми удари и ножовете в гърба аз съм жива, здрава и все още онова чаровно и весело момиче.
Събрах натрупаната горчилка и обида. Взех разбитото си сърце от земята и започнах да сглобявам част по част. Някой парчета залепих, други заших. Трети изобщо не намерих, останаха малки дупчици, които да ми напомнят за това, което и било и никога вече няма да бъде. Но то все още не туптеше.
Тогава влях доза щастливи мигове. Спомени от ученическите години. Безгрижие, смях , истинско приятелство. И то бавно започна да пулсира.Много леко почти неусетно. Тогава взех старите тетрадки, старите албуми и отделих снимките на , на които съм била усмихната. Тогава, когато щастието се е виждало в блясъка на очите.
Седнах мислено на брега на морето, а от другата страна виждах слънчогледовата си градина. Седейки на измисления ми пясък, виждах мечтите , които бях забравила. Виждах хората, които невидимо вървяха винаги до мен. Тези, които ме изправяха, когато падах и лекуваха раните, които други ми бяха причинили.
Взех в длани ангелчето, което сестра ми подари и се сетих, как сбъднах една от мечтите си. А дори не го осъзнавах и не можех да се зарадвам истински.
Бях си причинила сама самотата. Изолирах се, за да се предпазя. Вярно е, бях станала почти неуязвима, но пък и не чувствах нищо. Нямаше болка, но не усещах и любов.
Изобщо бях спряла. Часовникът ми не тиктакаше. Аз и бързо преминаващия живот около мен. А аз не мърдах.
И все пак, по някакъв извратен начин, точно тази болка, точно хората, които ме разочароваха, раниха, предадоха ми върнаха усмивката. Благодарение на тях сбъднах мечтата си да пиша. И аз пишех. Ден след ден. Година след година. Разказвах за тях, за да излекувам себе си. Пишех със сърцето си. И да ,всичко е лично. Думи, които не можех да им кажа. Думи, които не излизаха никога на време.
Зачудих се, дали да им се сърдя и дали да им благодаря. И избрах второто, седнах и написах писмо на всеки един. В духа на Коледата благодарих на тези, които ме нараниха. Поисках прошка, на тези които аз нараних. И сърцето отново заби.
Заби в нормалния си ритъм. Душата се освободи и отново искрите се върнах в очите.
Още по- странното е ,че ми отговориха. Някъде сухо. Някъде не. Но казах. Олекна ми.
Изправих се срещу страховете си. Странно е. Странно е да благодариш на някой разбил сърцето ти.
Но истината е, че Любовта съществува в различни форми. За някои е най- хубавото нещо и е споделена. Хората се откриват бързо и живеят в щастие, което сами изграждат.
За други тя си отива, но оставя светъл спомен.
Трети я срещат за кратко, но това време им носи само усмивки.
Но има и такава, която почти те убива. Раните и никога не минават. Обичаш хора, които не те обичат. Бориш се за хора, които никога не биха си помръднали пръста за теб. Ти си неправилния човек. Добрия приятел. Появяваме се твърде рано или прекалено късно. Плачем, усмихваме се, борим се. По свой собствен начин, но все някога минава.
Раните зарастват и остават белези, които се надяваме да изчезнат с времето.
Но избора дали да продължим е само наш. Само ние сме тези, които определят дали да се самобичуват за това, че са били наранени или да поемат дъх и да вървят и да търсят. Нови емоции, нови мигове, ново щастие.
Защото доброто е зад ъгъла и само трябва да се протегнем и да вземем , това което ни се полага. Никой не ни е обещавал щастие, но пък и никой не ни е казал, че не го заслужаваме.
И ти, и той, и тя и аз. Всеки един има право да търси. Да се надява, да дава шанс, защото вярвам, че все някога Любовта идва, но за да остане. Да държи ръката ти. Да изгледате филма с купа пуканки. Да се скара с теб и после отново да те прегърне.
Цялото щастие наистина е там. Зад ъгъла. Зад кой точно не знам, но ако трябва ще надникна зад всички. И колкото и днес очукано, закърпвано и не цяло да е сърцето ми аз го имам. То бие. Бие и е красиво, по своя си начин

Няма коментари: