петък, 23 декември 2011 г.

Да бъдеш спомен- Отговорите в обратен ред


Сега знам, че четеш. Знаеш, че пиша на теб. Ще се опитам да отговоря на всички въпроси, които ми зададе. Така, както умея аз. По моя си начин. А аз умея да казвам нещата тук. Знам, че с днешна дата е без значение. Без значение за теб. Опитвам се да събера мислите си. Знаеш ли колко е трудно да чуеш, че ще останеш хубав спомен.
Но спомен. Тогава, когато се искаш да върнеш някого в живота си, а същевременно не можеш. И не е редно. Дори е в някаква доза егоистично. И знам, че нямам право. Нямам право дори да ти пиша това.
Истината е, че аз винаги прецаквам всичко. Че се страхувам от това да ми е хубаво. Никога не допускам хората твърде близо до себе си. Не позволявам на никой да ме познава. Така е по- лесно. Така боли по- малко. Съзнавам, че просто съм била уплашена. Разбирам, че страхът от болката, така и никога не ми позволи да покажа емоциите и чувствата си. Но ти, ти промени всичко. Истината е, че този месец се извиних на много хора. Простих на други. Изправих се срещу страховете си. Простих на себе си за всичко, но не и за теб.И може би никога няма да си простя...
Какво намерих в теб ли?- През целия ми съзнателен живот, е трябвало да се оправдавам за всичко. Трябвало е да гоня нечие друго съвършенство. Да се ровят в миналите ми грешки. Винаги някой е искал да бъда нещо друго, но не и себе си. Всички, приятели, роднини, гаджета, учители. Всеки избираше пътя , по който да вървя. Всеки искаше обяснения, извинения. Искаха да бъда такава, каквато си ме представяха. И аз с времето се научих да им угаждам. Само когато пишех бях себе си. И никой не ме съдеше за това.
После се появи ти. Ти не задаваше въпроси. Не поставяше условия. Не човъркаше в рани. Приемаше ме дори с грозно къдравата ми коса. Слизайки от таксито, с онова розово костюмче ,виждайки те отпред мислех, че ще е просто и лесно. Ще бъде както винаги. Мислех, че ще бъде една нощ, за която после ще забравя. Мамка му, защо не беше като всички други. Може би разковничето е точно там. Ние не очаквахме нищо.
За първи път бях естествена. Говорех каквото искам. Смеех се. Разказвах ти неща и те слушах. Все едно те познавах от хиляди години. Мислех, че ще имам угризения за теб, но нямах. Напротив исках още и още. Хареса ми да бъда аз. Хареса ми някой да ме иска заради мен самата. И чаках на телефона да позвъниш. Живеех за всяка наша среща. Ти прие всичките ми странности. Ти още помниш колко обичам слънчогледи. Задаваше въпроси без да очакваш някакъв правилен отговор, защото нямаше грешни. Всеки миг с теб беше прекрасен. Времето никога не ми стигаше. Още затваряйки очите си виждам как си лежим на динавана в хола. Още правим грозната салата. И аз повярвах, че мога да остарея с теб.
И когато го чух се изплаших. Толкова бях свикнала да гоня чужди идеали, че чак не вярвах, че всичко ми случва реално. Винаги съм искала чиста, проста и лесна любов. Винаги съм искала някой да ме хареса за това, което бях. Да обича дори недостасъците ми. Да, може би не си идеален, но беше идеален за мен. Беше такъв ,какъвто си те представях. Запозна ме с твои приятели и аз не се чувствах неловко. Бяха се напукали защитните стени около мен. И знаеш ли какво? Харесваше ми да съм част от твоя свят. Харесвах и хората вътре в него /поне тези , които познавах/.
Беше толкова идеално, че ми се стори не реално и невъзможно да ми се случи. Не и на мен. Аз винаги се борех за правото си да бъда щастлива. Водех борби да запазя себе си. И изведнъж всичко ми се стори толкова лесно. Толкова просто. Толкова истинско и плашещо.
Стоях на кръстопът. От едната страна виждах моите вечни борби с вятърните мелници.
От другата сбъднатите си мечти. Знаеш ли,аз разгледах същия албум със снимки. Виждах малката ни сватба с ленени бели рокля и и ти пак с ленена риза и панталон , вместо воал венче от маргаритки. Представях си я през август и навсякъде украсено със слънчогледи. Зелено, топло , усмихнато.
Виждах дори децата ни. Видях малката ни дъщеря с моите очи и твоя нос. Как се качва в леглото и ляга между нас. После и синът ни, който ти ще учиш пред блока да играе футбол.Как пишех приказки за тях и им ги четях преди да заспят. Как на Коледа щяхме да събираме в нашия дом всички, а двете баби да правят баници... Дори си представях , че като остареем заедно, аз трябва да умра преди теб,защото нямаше да преживея иначе загубата ти. Виждах един нормален, щастлив живот.
Място , където всеки е такъв какъвто е.
И не повярвах. На мен хубави работи никога не ми се случват. И стоях с безизразното си лице пред теб. Стоях и ти казвах, че не мога да остана с теб. А сърцето и разума ми се подиграваха на глупостите, които говоря. Странно е наистина, явно ми беше по- лесно да повярвам, че няма да съм щастлива. В единствения път, когато си струваше да се боря за някого, аз не го направих. Дори не ти казах всичко това.
И ако сега ти ми кажеш, че си след 5 секунди пред нас, ще облека онази дълга дънкова рокля, която ти толкова много харесваш и ще ти помоля никога да не си отиваш.
Ще ти разкажа за живота, който трябваше да имаме. Ще се протегна ръката си към теб, надявайки се да я хванеш. Не искам да бъда спомен. Дори и да е хубав.
Съзнавайки, че нямам право да го искам от теб. Съзнавайки, че съм егоистка бих ти поискала да отвориш отново вратата. Бих поискала да имаме още един шанс да изживеем всичко, но този пък до край.
Моля се вратата, която затворихме отново някой ден да ни заведе един до друг. Ти си художника, който ми нарисува мечта. Цветна и истинска. А аз не я взех. Просто трябваше да затворя очите си, за да видя всичко това.
Всичко си простих, но не и това. Ти можеш, но не и аз

Няма коментари: