Грешния избор

Реших да ви напиша за хората минали през живота ми. Но не просто за миг. Не тези, с които се разминавам всеки ден, а тези , оставили трайни следи. Тези, които по един или друг начин ме променяха. Не, че е безкрайно интересно за вас, но все пак това не е просто блог. А моя блог. Дневник на мисли ,чувства, спомени.
Има трима герои, които вече познавате. Аз рядко използвам имената им, но има едно , което ще спомена.

Като се замисля, май съм имала много безуспешни връзки. Винаги прецаквах нещо в най- хубавите моменти. И ако още съм със статус необвързана, е защото това е бил моя избор. Защото не съм била готова или просто съм преценила, че хората искащи да останат с мен до края, не са били правилните.
Но имаше един. Един на, който исках да кажа да, но не ми стигна смелост.
Ако сте чели поемата "Ралица" на Славейков, ще знаете, че там главния герой се казва Иво. Той умира.
Е, моя случай няма нищо общо. Нашия герои Иво се появи в интересн момент. Тъкмо бях хванала приятеля си, с който живеехме заедно и за когото няма и един ред написан, да ми изневерява. С бившата на брат му. Две години и половина не бях погледнала друг, но не знам от желание за отмъщение ли, от какво ми се прииска да си му го върна.
Иво го намерих в един сайт за запознанства. Около месец, че даже повече се опитваше да ме накара да се видим. Колебаех се. Но в един момент, казах да. Бяхме се разбрали. Нищо обвързавщо. Само секс.
Да, но не се получи точно така. Още първата вечер не беше само секс. Не знам какво беше, но имах нужда от него и той от мен. Лежахме на дивана в хола и просто говорехме. И колкото повече говорехме, толкова по- добре ни беше. И колкото по-често се виждахме, толкова по-трудно беше да се разделим. С него тя се чуствах желана, красива, умна. Никога не ни липсваха теми на разговор. А когато мълчахме, тишината не тежеше. Бях спокойна. Но моментите на щастие бяха редки. Разговорите по телефона дълги. Аз раздвоена.
Единия искаше от мен да бъда нещо друго. Да ме превърне в себе си. С неговите желания, представи . По неговия начин. С упреците, иронията. С вечното АКО.
Ако спреш да пушиш ще имаме даца.
Ако запишеш да учиш ще се оженим.
Ако мълчиш ще се разбираме.
Ако не си обличаш така...
Ако не говориш така...
Ако се промениш...
Ако, Ако , Ако. Условия, които можех да изпълня, но не беше редно.
А от другата страна Ивчо. С едно единствено условие, което и двамата не спазихме.
И в една от онези спокойни летни вечери, когато през отворения прозорец влиза лек прохладен ветрец. Там на същия диван, с приглушено осветление. Той ми разказа история, която никога няма да забравя.:
-" Комшийката ми излизаше с двама. Беше ми странно, но не я разбирах и не питах.
В един момент тя реши да се ожени за единия. Тогава я попитах как така е избрала точно определения от двама. И тя ми отговори - "Ами как ли? Мислено си представях, че разглеждам албума със снимки от моята сватба. И в мисления ми албум до мен беше човека, за който ще се омъжа"-аз слушах и съвсем не знаех какво иска да ми каже, но той продължи- И аз днес седях и си представих такъв албум със снимки. И до мен, беше ти."
Бях шокирана, очарована, разнежена. Замълчах. Не казах нищо. Радвах се и в същото време ми беше тъжно. Не можех да имам и двамата. Не исках и двамата. Много добре знаех, кой трябва да избера... съвсем друг е въпроса, аз какво направих.
Седях сама. Замислена между онзи, който ми предложи всичко, което някога съм искала, но за мен почти непознат и другия с условията, който две години и половина ме обичаше "достатъчно".
Непознатото зло или познатото. А може би не беше злина. Една седимица стоях сама. Нито единия, нито другия. Трябваше да помисля. Когато реших се обадих на Иво. Казах му, че не мога. Точно тогава беше и рожденния ден на г-н УСЛОВИЕ и го беше изиграл страдалец. И Ивчо със същата мила усмивка, държейки ръката каза, че разбира.Че не се сърди, но това не може да продължи. Исках да е той. Исках да избера него, но не ми стигна смелост. А беше единствения ,на когото ми се прииска да кажа да. С който разглеждахме един и същ албум. От една и съща сватба... Избрах грения човек.
Продължих с грешния човек още половин година. Тогава, когато една вечер си легнах до него и осъзнах колко чужд ми е бил винаги и колко сме различни.
Осъзнах, че любовта не е условие.
И казвайки на някога "Обичам те достатъчно"- не го обичаш. Защото любовта никога не е достатъчна. Че не гледаме един и същ албум. Дори никак не гледаме албуми. Че тишината между нас тежи, а нямаме и какво да си кажем.
Иво ме чакаше още известно време и после се отказа. Не вдигаше телефона. Не пишеше.
Но аз избрах да остана сама.
И не, не изпитвам вина, че изневерих на човека, който пръв ме предаде.
Не съжалявам, че за три секунди пратих три годишна връзка по дяволите.
Не съжалявам, че на раздяла не плаках. Истината е, че усетих единствено облекчение.
Съжалявам само, че избрях грешния човек. Че дадох втори шанс , на някой предал доверието ми, когато на вратата ми стоеше единствения, на който ми се прииска да кажа "Да"