събота, 25 септември 2010 г.

Колко поняся едно сърце- Разговор с приятел

Сърцето понася много, дава много радост. Това е любов А тя боли , но е прекрасна.
А как може нещо, което те наранява да се нарече прекрасно?
Нужно ли е любовта и болката да вървят ръка за ръка? Та това любов ли е?

Не искам да ме боли. Не мога да понеса повече. Сърцето ми е толкова малко, а вече с толкова много дупки. Заприличало на мишена целена по всички точки. Но тази мишена кърви.
Колко още мога да издържа да ме боли? Колко ... колко още?
Няма ли някакъв предел на болката. Някакъв лимит на сълзите? Не спираме ли в един момент да чувстваме? Защото аз не издържам вече. Искам да спра. Нямам я тази сила.
Нямам тази вяра и надежда, че утре ще е различно.
Че ти ще си различен.
Че аз ще се променя.
Нямам сила. Разбираш ли ме. Безсилна съм. Слаба съм. Ранена съм.
Да, тези рани не са смъртносни , но те ми убиват всеки ден. Малко по- малко. Отнемат частици от душата ми. Отнемат ми мен самата.
Виж на какво заприличах.
Приличам на просяк, който се моли. Проси частица любов. Не е ли жалко.
Жалка съм в огледалото. Не мога вече да се погледна. Не мога да гледам образът , който се е вторачил в мен с пълни и насълзени очи. Очи с болка и ярост. Гняв. Обида.Отчаяние. Това ли съм аз?

Няма коментари: