Писмо до стар приятел

Мила приятелко ,здравей! Спомняш ли си , времето когато бяхме още деца? Мечтаехме да сме големи и разказвахме си истории за бъдещето , седнали на пейката пред блока. Дните ни започваха с усмивки и завършваха все така или пък с рани в коленете.
Градяхме мостове , строяхме в пясъчника кули. Гонехме дъгата. Скачахме в локвите и се пръскахме с вода. Годините минаваха, започнахме училище. Пишехме ченгели, съставяхме цели изречения и сравнявахме бележници. Изучихме пътечките на "Хисарлъка" и от извора студена вода от шепи пиехме. Смехът отеква още в планината... После се прибирахме прегладнели и мажехме филии с лютеница. Спомняш ли си, мила ми приятелко и пролетта в Кюстендил. Блъскащите се колички, крема във фунийка. Памука на клечка.Спомняш ли си и гондолата, на която возехме се без да се държим. Спомняш ли си нуждата ни от адреналин? Разходките до Скакавица с влака и горещината. Спомняш ли си още пръските на водопада? Първата ни дискотека, помниш ли, кажи? Първите любови, първите сълзи, първите предателства. Спомняш ли си? Аз помня всичко. Но така и не разбрах какво се случи. Кога се променихме, кога не ни остана и дума, която искаме да си кажем. Училището свърши. Поехме в различни посоки. Ти с твоите задачи, а аз с моите думи. Стари снимки, надписани с далечна дата. Някогашни усмивки .. просто спомени. Спомени за безгрижие, за чисти чувства, за чисти сърца. За пясъчни замъци, за издълбаните ни на копчето на асансьора имена. Още седят. Но ти и аз , отдавна не сме същите. Времето , разстоянието, всичко се промени. Мечтите станаха твърде различни. Първите любови отдавна са забравени, а не помним дори и сълзите. Сядаме на кафе. Мълчим. Отдавна нищо не ни свързва , нали? Разговорите са тягостни и всяка бърза после към своя живот да върви. Ти при детето, аз при моите тетрадки. Усмихнати, че за 30 минути върнахме лентата малко назад. И да, мила приятелко, знам, че понякога ни нагарча. Нещата не ни се случиха така, както представяхме си, докато брояхме звезди. Живота ни съвсем не е така лесен, както в големите ни мечти. Ти не стана велика спортистка, аз не обиколих света. Ти не спечели медали, а моята книга се превърна в блог. Рождените дни стават все по- малки и тихи. Мечтите се свеждат до там още веднъж за миг да върнем частица от онзи живот. Но свърши, нали? Утре по своя път ще поемем отново. Ще е понеделник, метрото ще бърза, аз ще тичам по стълбите. Ти ще направиш закуска, когато аз ще пия кафе. Може би ще запалим едновременно по цигара- научихме се да пушим заедно, помниш нали? Вечерта уморени глави на възглавниците ще сложим и ще затворим очи