"Един ден ще мога да прегърна всички Ви! Вярвам, че ще мога"

"Един ден ще мога да прегърна всички Ви! Вярвам, че ще мога"
 Из "Младия папа"

Днес, седейки си на работа, обгърната от маска, усещайки аромат на дезинфектант и спирт, си мислех какво ни отне и ни даде една пандемия. Взряна в монитора, докато слушам любимите си песни, си спомних за прегръдката. Боже, как искам да мога да прегърна някого спокойно.

 Колко незначителен доскоро акт, ми липсва. Не мога вече да прегръщам. Дори у дома, докато седя и спазвам карантината не смея да прегърна майка си, защото това може да я зарази или убие.
 Не мога да прегърна колегите си, които от ден първи, въпреки подигравките, стриктно сложиха маски, ръкавици и дезинфекцираха непрекъснато. Дори, когато ушите те болят от стягането и дишането ти  се затруднява. Когато се научихме да познаваме физиономиите си само по очите. Хей, виждам как се усмихвате! Виждам искрите и как леко се бръчкат очичките ви!
Момичета, искам да ви прегърна, наистина и да ви кажа колко се гордея с вас. Затова, че всяка предварително донесе по нещо, маска, дезинфектант, храна и каквото е необходимо, за да се запазим заедно здрави.
Обичам ви и благодаря, че имам честта да работя с хора с като вас...
Понякога виждам тъгата и страха ви, в молбата на Криси, която казва: "Ралица, пусни ми нашата песен" , защото в тази наша песен има недежда.

Понякога дори си мисля, колко много искам Петя да ме ядоса, а тя го умее.Вече не се ядосвам. Нищо няма значение, искам само да я прегърна.
Липсват ми всички моменти, в които съм могла да обичам всяка една от тях спокойно, а не съм го направила.

Искам да прегърна шефовете си. Те въпреки всички трудности, правят необходимото, за да можем да работим спокойни и защитени. Без шум, без парадиране и без значение от цената, защото Човекът и здравето са важни.

Искам да пегърна приятелите си. Онези, които все по-рядко виждам, заради забързаното ни ежедневие. Може би сега е момента, в който да поискам извинение, че не намирах онзи половин час, или половин ден, в който да можем да се усмихнем и прегърнем, вярвайки, че все можем да го отложим.

Преди да стане всичко това, много исках да целуна един човек. Не го направих. От гордост. От срам, от притеснения. И чаках деня, в който ще го направя. Сега не чакам дата, тя е неизвестна.
Но ще дойде ... И сега ще се обърна към него:
"Един ден, когато всичко това свърши ще те прегърна много силно. Едно от любимите ми деца казва "Гушкай ме толкова силно, че да ме смачкаш", та и аз ще те прегърна толкова силно. И ще те целуна така, сякаш да наваксам всяка една пропусната целувка. И ако се разплача тогава, приеми, че е от радост, защото всеки един от нас , тогава ще знае цената на този миг нежност."

Един ден, надявам се скоро, ще мога да прегърна родителите си. Да ги целуна и да не мисля, че с това, мога евентуално да ги разболея или убия. Една прегръдка, която ще значи всичко. Онова "благодаря", че ме превърнахте във всичко за вас. Онази обич, която не винаги показвам. Извинението ми за пътите, в които съм ви пренебрегвала и наранявала или съм казвала "Стига ме лигави, да не съм бебе".  Сега дори в съседната стая, аз се страхувам да дойда и да те прегърна, мамо. Обичам те.

И точно, като любимият ми герой Папа Пий XIII, аз вярвам, че един ден, възможно най-скоро ще мога да прегърна всички Ви. Вярвам, че ще мога ...
С песен пълна с надежда

А сега оставам у дома