вторник, 3 януари 2012 г.

Трудна за обичане


Трудно е да ме обичаш. Да ме обичаш по правилния начин /ако изобщо може правилно да се обича/. Аз съм трудна. За разбиране, за възприемане.
Емоционално нестабилна. Объркана. Объркваща.
Нося в сивата голяма чанта- носталгия, билети от БДЖ-то.Хербаризирана четирилистна детелина. Пакет цигари и една непалеща запалка. Наблъскани спомени в малко, но дебело черно тефтерче. Молив и химикал, за да записвам всичко.

Обикалям пътища в търсене на себе си. Коя съм аз? Не зная. Още не съм се открила.
Понякога дори и сама не се разбирам. Пътник. Скитник. Търсач. Търся ново усещане.
Лесно се отегчавам. Понякога съм дори истерична.
Облечена в шарени дрешки, сложила някоя от смешните шапки, вървя по непознатите улици. Тръся нещо, някого. Смея се , когато боли.
Затворена съм. Ти мислиш, че ме познаваш. Дали?
Показвам ти, това , което искаш да видиш. Аз ли съм- аз съм, но и не съм.
Не знаеш за историите заровени в кошмарите.
Не знаеш за това, което бях.
Това, което не разказах.
Това, което преживях.
Няма и да ти разкажа. Не искам съжалителни погледи. Не искам гордо потупване по рамото. Не искам да ме съдиш, съдии имам достатъчно в главата си. Сама изгаряла съм се на хиляди клади и била съм се с камшици.
И пак сама лекувах тежките изгаряния. Превързвах раните, зашивах и лепях сърцето си.
Съвестта с белина чистих и на пук обичах. На инат изправях се, когато влачех се. Събирах в шепите дъждовна вода, за да не пресъхне гърлото от крясъците, които ти не чу. Дори и не разбра.
Не отвори чантата, не видя тефтера. В него пише всичко... но откъде да знаеш.
Можеш ли да знаеш, че затварям вратата, но с надежда да почукаш.
Как да знаеш ,че се движа по опънатият лък от звука на цигулката.
Знаеш ли, че съм дълбока скрита зад клоунската усмивка?
Съвсем ли се обърка?
И аз се обърквам. Обърквам се в мислите си. Трудно е да мислиш. Трудно е да разбереш. Сама не се разбирам.
Аз съм като филм, в който репликите са излишни. Само черно- бели сцени. Черно- бели снимки, на шарения ми живот.
И други казвали са ми , че ме обичат.
Някои обичаха достатъчно. Достатъчно, за кого , така и не разбрах. Колкото- толкова.
От дастатъчно любов щастлива обаче не бях. След достатъчна любов не боли. Тя си отива, а отивайки си, спомените ти взима дори. Умира в забрава.
Обичаха ме безкрайно. Оказа се, че и безкрайното има край. След този край, най- силно боли. Той идва, когато най- малко очакваш. Точно когато повярваш, че обичаш и ти. Когато рисуваш сърца по прозорците, а някой им поставя забити стрели. След безкрайна любов, след нея има много рани и много сълзи.
Чух толкова много обичам те, че почти ме стана като поздрав за начало на деня. Спрях да вярвам на думи. Аз самата спрях да обичам. Бягах, когато пеперудите гаделичкаха стомаха ми. Когато коленете се подкосяваха. Създадох препядствия. Зададох милиони подвеждащи въпроси, знаейки, че в отговора всеки ще сгреши. Мисията невъзможна бе , да стигнеш до мото сърце.
Знаеш ли, трудна съм за разбиране. Още по- трудно е да ме обичаш. Да обичаш правилно. Трябва да събориш много стени. Да намериш мините и капаните. Да повървиш по моите следи. Да шиеш с мен рани. Пъзели да редиш.
Трудна . Объркана. Странна. Луда.
Скрита зад усмивките. Зад истеричните изблици. Там, в нощите през които не спя, а разказвам за себе си. Търся себе си. Скитница, бродеща, дрипава, изпокъсана. Взела писалка в ръка, искаща, това , което никак не иска. Усмихната, когато никак не и се усмихва. Това съм аз.
Трудно е да ме обичаш. Да ме обичаш по правилния начин /ако изобщо може правилно да се обича/

Няма коментари: