Трудно е, когато порастваме. Никой не ми каза, че растейки боли. Никой не ми каза, че ще трябва да взимам решения сама. Никой не ми каза, че отговорност та и последиците ще са си само за мен.
Защо никой не ти казва колко трудно е да си голям? Защо в приказките не пише,че принца си е само там. Да, той не идва. Нито той, нито коня. Защо никой не ми каза, че ще съм сама? Понякога щастлива в самотата си, понякога тъжна? Никой не ме предупреди, ме когато вечер угаснат светлините, аз ще се будя и ще говоря с тъмнината.
Никой не ми каза, че ставайки сутрин ще трябва да се усмихвам. Да се усмихвам през целия ден.Усмивки през сълзи. Усмивки на сила. Усмивки с ирония.
Никой. Всички мълчаха. Всички разказваха .... разказваха приказки. И краят беше щастлив.
А , аз? Защо никой не ми каза, че освен принцове, принцеси , каляски- има и други хора? Такива, които взимат решения да останат сами. Които се изморяват да чакат. Такива, които си тръгват , виждайки, че Принца е жаба. Принцесите силиконови, изкуствени, празни, бездушни ...
Да, всеки мълчеше. Лъжеха ме. Аз вярвах.
И сега седя, говорейки със себе си. Говорейки на себе си. Се питам, аз ли сбърках?
Трябва ли да съм това? Трябва ли да бъда себе си- момичето със шарено шалче, зелените очи и черната коса? Дали да се затварям още нощем. Да говоря на бели листи, на нови тетрадки? Да чакам приказни герои или да спра да вярвам в приказки?
Да не чакам букети от слънчогледи. Да спра да чакам целувки в дъжда.
По дяволите- не е честно. Чувствам се безкрайно сама. Да си тръгна или да остана? Да се усмихна ли и днес? Да вярвам ли още, че когато искаш нещо силно, то то ще стане?
Да продължавам ли да обръщам беслието и болката в смях, във виц, поне да се посмея над собственото си нещастие? Смешно ми е. Смешна съм на себе си. Не е ли жалко?! А се мислех за добро момиче
Защо никой не ти казва колко трудно е да си голям? Защо в приказките не пише,че принца си е само там. Да, той не идва. Нито той, нито коня. Защо никой не ми каза, че ще съм сама? Понякога щастлива в самотата си, понякога тъжна? Никой не ме предупреди, ме когато вечер угаснат светлините, аз ще се будя и ще говоря с тъмнината.
Никой не ми каза, че ставайки сутрин ще трябва да се усмихвам. Да се усмихвам през целия ден.Усмивки през сълзи. Усмивки на сила. Усмивки с ирония.
Никой. Всички мълчаха. Всички разказваха .... разказваха приказки. И краят беше щастлив.
А , аз? Защо никой не ми каза, че освен принцове, принцеси , каляски- има и други хора? Такива, които взимат решения да останат сами. Които се изморяват да чакат. Такива, които си тръгват , виждайки, че Принца е жаба. Принцесите силиконови, изкуствени, празни, бездушни ...
Да, всеки мълчеше. Лъжеха ме. Аз вярвах.
И сега седя, говорейки със себе си. Говорейки на себе си. Се питам, аз ли сбърках?
Трябва ли да съм това? Трябва ли да бъда себе си- момичето със шарено шалче, зелените очи и черната коса? Дали да се затварям още нощем. Да говоря на бели листи, на нови тетрадки? Да чакам приказни герои или да спра да вярвам в приказки?
Да не чакам букети от слънчогледи. Да спра да чакам целувки в дъжда.
По дяволите- не е честно. Чувствам се безкрайно сама. Да си тръгна или да остана? Да се усмихна ли и днес? Да вярвам ли още, че когато искаш нещо силно, то то ще стане?
Да продължавам ли да обръщам беслието и болката в смях, във виц, поне да се посмея над собственото си нещастие? Смешно ми е. Смешна съм на себе си. Не е ли жалко?! А се мислех за добро момиче
Няма коментари:
Публикуване на коментар