събота, 2 декември 2017 г.

Не стига само любовта

Помниш ли последната ни среща?
Сякаш беше вчера... 
за последно ме погледна
със нескрита обич във очите,
после стана много тихо.

Без сълзи, без драма, без сбогуване...
Без режещата болка във сърцето.
В едно такси качи се ти,
на другото помахах аз.

Отидох си тъй тихо, както и дойдох.
За последен път обичана и обичаща,
за последен път обичащ и обичан,
за последен път горя надеждата за нас.

Понякога усещах тъпа болка във сърцето,
понякога поглеждах със надежда телефона.
Понякога дори ти пишех и писма,
понякога търкулваше се и по някоя изпусната сълза.

Помниш ли последната ни сутрин?
Топлата прегръдка между нас,
един посрещнат ден с усмивка,
за последен път щастлива аз.

Помниш ли, как появи се между двамата и пропастта?
Аз виках те от другата страна,
неистово крещях ...
Протягах ти тъй силно своята ръка, 
ни ти към мен погледна твърде късно,
към тъмнината тръгна обичта.

Помниш ли различните таксита?
Помниш ли посоките в които с теб вървим?
На север аз, на юг потегли ти.
За последен път обичани и обичащи,
не осъзнавайки как утре ще боли.
Как ще заседнеш в сърцето ми дълбоко,
как раните ще се отворят пак,
как вътре и вън ще кърви.
Как външно ще те отричам,
а вътре в мен обичам.

И телефоните ни ще мълчат.
И ще кърви обичта ни в пропастта,
паднала в онази непрогледна тъмнина,
без протегната ръка, 
без стълба,
ранена и болна,
без светлина...

Сега ще избърша отново сълзите,
този стих дори написах едва.
Просто искаш да знаеш, че аз те обичам,
макар да не бе достатъчна за нас любовта


Няма коментари: