понеделник, 4 декември 2017 г.

Сбогуване

Напразно чукаш на вратата!
Празен е отдавна този дом.
Тук сега живее само мрак,
само спомени от теб и мен,
любов потънала във прах.


Стрелките на часовника са също спрели,
точно като в онзи наш последен час.
На масата останали са само двете празни чаши,
последен спомен, че имало е нас.

Напразно чукаш на вратата!
Сърцето ми навярно и тогава спря.
Спря със стенния часовник,
спря с последната преглътната сълза.

Дойде да ме потърсиш ли сега?
Не помисли ли, че може би е късно?
Не мислиш ли, че птичката отдавна отлетя?
Закъсняло е това обичане!
Защо когато можеше към мен не се протегна,
защо когато виках те - не спря?

Аз бавно те забравях,
учих се дори и счупена отново да вървя.
Учих се сама да се обичам,
защото ти така и не успя.

И всеки ден в гърдите ми тежеше,
всяка крачка към живота ми боля,
всяка песен спомен беше,
всяка нежност се превръщаше във страх.
Всеки вятър удряше лицето,
Сълзите се превръщаха във сняг.

Не чукай на вратата!
Та аз вчера проходих едва.
Научих се пак до обичам живота,
научих се пак да летя.

Сега иди си!
Напразно чукаш на вратата!
Любовта напусна този дом отдавна.
Отидох си аз, отиде си от тук и ти.
Почти забравена е тази рана,
остана ни единствено да си простим. . .









Публикуване на коментар