Но днес вали

Дъждовни къпки по прозореца се стичат... Студено е, а уж е лято и уж дъжда бил романтичен... И така на уж, трябваше да се усмихвам. Да се усмихвам, когато в душата е мъгляво и бездушно тихо. Избърсам с пръсти пепелта от старото пиано, на което никога не се нучих да свиря. Разхождам пръсти по черно белите клавиши ... Мелодията няма смисъл. Нито думите от черната мастилница върху белите ми листи, описващи черно- белия живот. Едни мъгляви черно- бели снимки, запечатали цветни спомени в посивяло ежедневие. Сравнение на състояния. На хора, думи и емоции. Изпитани, но не навреме и тънещи в безвремие... Почукващите капки по перваза. Кучешкият лай в тишината на нощта. Студено е, но някак си красиво. Запотените стъкла , напомнящи за топлината вътре. Вътре в стаята с голямото легло. Възглавници за двама, а в него спи един. И обяда е един. Вечерята стои самото в картонена кутия,поръчка от китайски ресторант. Дори и филмите са вече неми. Думите са твърде малки, за да могат всичко да опишат, а и някак си не стигат. Мелодията тя е ясна. Филмът драматичен. И все така вали. А е лято, трябваше да бъде топло. Трябваше да бъде светло, жълто и горещо. Трябваше да бъде цветно. Трябваше да е различно. Но утре може би отново ще изгрее слънце. Ще е някак чисто след дъжда. Ще дойде август, слънчогледите ще се усмихнат. Мелодията от пианото няма да е драматична. Може би ще купя и розов химикал. Може би и спомените ще останат черно бели, за да бъде цветен всеки ден. Актьорите ще проговорят и някак всичко ще добие смисъл... но днес вали

Епилог

Поезията ми- тя бе за теб, а ти така и не узна за нея. Какво ли знаеше изобщо? Какво значение имаха написаните думи, когато няма кой да прочете, когато няма кой да разбере … Дланта е изпотена , пръстите са изморени от писане на толкова писма. И пощенските марки свършиха. Пликовете също. Сълзите са изплакани. Тежеста на самотата тежи единствено на мен. Кажи ми къде да сложа точката на разказа. Кога ще дойде епилога, на безкрайният ми монолог. Кажи ми, кога ще си отиде зимата от моето сърце. Кажи ми как да съм готова за утрешния ден и за деня след него. Защо припознавам себе си едиствено в плъчът на вилончело и цигулка. Кажи кога отново ще прогледна … Давя се по малко всеки ден. Част от мен умира всеки миг, толкова е тежко. Боли да те обичам. А да спра не мога. Убиваш ме,а ти дори не знаеш… Не усещаш същия вятър, които насълзява очите. Не усещаш снегът, натрупал в сърцето. Аз останах тук. Аз се борех сама. Пишех сама, писма които ти дори не ще прочетеш. Няма да видиш сълзите, нито борбата да обичам отново. Опитвах да изплувам от дълбините на съзнанието … но спомените ме дърпаха все по- дълбоко и дълбоко към теб … към това, което някога бяхме. Когато имаше нас. Няма нали? Ние няма такава дума, няма и да има. Опитвам се да те прогоня. Върви си от спомените ми. Избледней, както избледняха снимките. Излез от сърцето ми, така както влезе там. Неусетно. Тихо и безпощадно. Маската вече ми тежи. Клоунските дрехи са твърде шарени, а меленхолията никак не им прилича. Тежи ми да съм тъжна. Не мога. Не искам вече. Опитвам се. Изправям се и пак пропадам. Но теб те няма да ме спреш и аз се давя. Давя се в теб, давя се в спомена за теб. Вървя боса по студения асфалт с навити панталони. Вали. Всеки път вали. И всеки път и пролет. И песента е толкова изтъркана , но всеки път я чувам. И всеки път се моля на дъжда да отмие и последните сълзи. Но минаха толкова сезони. Паднаха толкова листа. Толкова сняг стопи се, толкова много пъти идваше и си тръгваше пролетта. А ти остана. Остана в спомени. Остана в думите, които изписах. Поисках ти прошка, затова , че обичах те. Поисках прошка за разбитото си сърце. Поисках прошка, за да мога отново да обичам. Но моето сърце ти взе го, а нямам си две. И ще пиша писма. Ще водя монолози. Това е моята поезия, която ти няма да прочетеш. Моето представление , моята болка, скрита в усмивките. Моята любов, която дори няма да разбереш

Да обичаш на инат

Отварям старата тетрадка. Вече е с пожълтели от времето листи. Избелял е даже синият химикал... Четейки всяка нова дума, всеки ред , завръщам се в спомени за минала любов. За тръпка, за пеперудите пърхащи в стомаха ми години. За болка разказана, за любов недоизживяна. И обичах те. Обичах те години. Изтрадвах те във всеки ред. Не се научих да обичам друг, а толкова опитвах... И вярвах в нас. А любовта си беше само моя. И сънищата мои. Неждите, мечтите.... Преживах те! Наплаках се! Настрадах се! Заради теб ранявах! Заради теб ме беше страх! Друга любов не можех да изгубя! Изгубвах себе си. Намирах се и после пак изчезвах в мъгляви спомени, останали от теб. Сърцето ми - то бе ти вярно десет години. Никога в същия рътъм не затуптя. И пеперуди никога през мен не прелетяха. Останах равнодушна към всеки друг, но теб обичах. Но ти остана там. В ученическите ми тетрадки. В стари снимки, в стар албум. В спомени отдавна неясни. В думи изписани със сълзи, остана в старата болка, от която вече дори не боли. След теб, забравих как да обичам. А опитвах. Как ми се искаше да мога отново. Не успях. Научих се да бъда сама. Днес не помня дори как звучеше гласът ти. Не помня топлината на целувките, нито нежноста на ръцете ти. Помня прознизващете ти синьо- зелени очи. Помня очакването някой ден да се върнеш. Помня грешките, които направих. Надеждите ... Но ти не знаеш, за тази ми любов, нали... Не знаеш, за сълзите нощем. Нито за самолетите , от които се надявах да слезеш ти. За съветите "Време е да го забравиш", които наши приятели даваха. Не знаеш за въпросите - "След него обичала ли си изобщо" нито за искрения едносричен отговор "НЕ". Няма и да разбереш. Последният ти спомен с мен бе онова негласно сбогом. Но аз сбогувах се хиляди пъти. В безбройни стихове, в безбройни писма. Остана ми надеждата, че някой ден може би пак така, поне още веднъж ще обичам. Още веднъж, но че в любовта си няма да бъда отново сама.

На тръгване

На тръгване отново проверявам- всичко съм си взела. И гребена и четката, с която старателно сресах косата си. Сгънала съм и тениската , която вместо нощница ми даде ти. Прибрах си и пилите, лаковете също. Оправих си леглото ... Тръгвам си, слагайки слушалките в ушите. Вървим, а ти ме хващаш за ръка... Държиш я, въпреки, че утре ще я пуснеш. Това, нали е неизбежно .... И затова си взимам всичко. Прибирам все така грижливо, това което съм донесла. Оставям ти единсвено аромат на мен, но скоро и той ще изветрее. Оставям ти и спомени, които някой ден ще избледнеят.... Но взимам с мен и неизказаното, колко влюбена съм в теб, но както каза ти- раздялата е неизбежна, затова чувствата и днес ще премълча. Ще пазя спомен за разходки, за вечери с вино ... За усмивки ... За любов, която няма как да разбереш. Та да проверя отново. На лице са лаковете и пилите. Гребена и четката за зъбиса прибрани. Чашите измила съм, сгънала съм тениската ти грижливо. Проверката завърши- взела съм си всичко

Целувка сутринта

Събуждам се, усетила целувките ти нежни- полу отворени клепачи, пред мен си ти. Късна и дъждовна пролет. С аромат на палачинки и горещо кафе. Наистина ли ми се случва!? Съществуваш ли ти?! И ти ли беше снощи там, на същия диван, със същата музика. Със светло сините ни дънки и черни блузи. бях ли облегната на теб, докато държахме онези листи в ръце, когато прибрах косата с щипка за пране. Когато очилата свали ми, ръката ми в своята взе, и устните нежно целуна . Видя ли зад хладното изражение, колко любов съм скрила в мен. колко чувства съм пропиляла и колко много още мога и искам да дам. Колко любов и нежност мога да взема, колко човек сред хората може да бъде сам! Видя ли как бързо заспивам в твойте ръце, как в тебе се сгушвам. Усети ли ритъма на малкото ми сърце. И не мисли вече за утре. Днес искам да съм тук. Да се събудя до теб сутринта. Дори без закуски и ухаещо топло кафе. Без вечери с вино и свещи, а само допирът на топлите ни ръце.

Героите след представление

Това не е любовна история, нито разказ след ,който трябва да се разплачеш. Поука в края няма. Дори историята съвсем не е докрай разказана. А главните герои- всъщност те отдавна са се изморили да играят роли. Останало им е единствено да се насладят над тишината в края на едно от поредните си представления ....

Той бе, всичко, което тя можеше да желае. Събеседникът мечта. Пишеха си толкова дълго време, че неочаквано и бе станал близък. След всеки разговор, тя имаше тема за размисъл и въпроси, на които да търси отговор. Това общуване беше на друго ниво , някак възвишено в своята простота.Пълно с цитати и креативни идеи, които да те изкарат от чалгата на деня. Чисто и естествено. Дори музиката, която си пускаха, вървеше за идеален фон на разговорите. Без дребнаво клюкарстване,без натоварващи житейски проблеми ... толкова близо , но толкова далеч от реалния свят. Чисто и невинно, чак нереално. Очарователно . Бяха толкова различни един от друг, но някак еднакви.Всеки носеше своето изкуство в себе си, а техните дарби се допълваха. Той караше всяка частица на поетичната и вечно търсеща нейна душа да са под напрежение и в очакване на нещо ново . И тя малко по- малко разкриваше душата си . Точно, като актьора, който след представление сваля своята маска.Позволи си дори да изтрие грима и да бъде тъжна, понякога депресирана, усмихната, забавна, но себе си. Някак неусетно беше дошло време за първата реална среща. Тя вървеше към мястото, но се притесняваше. Не искаше да бъде разочарована,не искаше да загуби за миг любимия си събеседник.Нейната виртуална сродна душа. В нереалния свят си го представяше висок, тъмнокос, френски интелктуалец, някъде през 20-те години, с който би изтанцувала едно танго под звуците на нечия цигулка, в тъмната съвесем леко осветена от фенер, френска павирана уличка. ... Не не искаше този образ да изчезне от представите и, бе съвършен ... И го видя. Беше с гръб. С бежово сако , висок , въртящ голям черен чадър. -Да, това е той. Няма начин, само той може така да стои на светофара. В този ден,в този момент, няма кой друг да е ... - Каза доволно сама на себе си. И да беше той. Противно на очакванията и , тя не бе разочарована, дори напротив.... С всяка минута се очароваше все повече и повече. Разговорите на живо ставаха все по- интересни и все по- вълнуващи. Обикновено бързо се отегчаваше, а сега сякаш времето нарочно вървеше по - бързо. Нощта понякога е твърде кратка, за да изпиташ докрай насладата на тъмнината... Душата и бе зажадняла за някой като нея. И попиваше всяка дума, всеки жест ... беше като наркоман, който се пресяга с треперещи ръце към последната си доза хероин... Когато се разделиха си помисли, че може би трябва да се влюби,точно в такъв човек. Вече не вярваше на максимата, че противоположностите се привличат, напротив, бе убедена , че еднаквите хора се допълват и гледат в една посока. Но днес, в този момент, не искаше да мисли за нищо. Не искаше да вярва в Утрето, което може и да не дойде. Предпочете да се наслади на всеки миг, в който бяха заедно. Да се радва на момента, в който можеше да се смее с глас,да променя бързо решенията си и да бъде такава, каквато си се предствяше. За миг да не мисли за утре. Да не чертае планове и графици. И в този момент, тя бе щастлива. Без очаквания, без надежди. Без въпросителни.Без разочарования.Романтичната и душа бе задоволена и това и бе достатъчно.

Пледоария

Налейте в чашата, милорд, от виното,което не допихме. Наздраве, нека пием за нощта! За късните ни разговори, за поезията и за музиката. За историите, които си разказхме и за тези, които някога ще чуем. За плачещата при пълнолуние цигулка... За танца на светлината от свещта, за първата целувка. За непредвидените първи срещи, да пием за смеха ... За предварително приготвените ни сценарии, за пледоариите, за закуската на сутринта. За връзките, когато няма връзки. За дните , когато просто си вали. За всичко, казано и не казано. За блясъка във нашите очи. Налейте ми , милорд, душата ми пресъхна. Нека пием с Вас за любовта. За пеперудите в стомаха, които избих със мухозол. За надеждите изхвърлени зад борда и удавени във някое море. За разбитите сърца, за предателствата, за ножовете в гърба. За забързаните дни. За измереното щастие. За амбициите на хората, за жертвите и за страстта. Нека с Вас, милорд, пием за своите главни герои. За разказа, който и тази нощ будни ще ни държи. За мелодията от тромпета Ви, за думите които ще напиша след това. Наздраве, милорд, свърши виното нали? Е, утре историята ще продължи ..... ....... но може би

Нощ

Това си ти. И аз това съм. Свалила маската, защитните прегради. Изтрила грима от лицето и вързала косата на опашка. Стоя пред теб, такава истинска. Сърдеща ти се , заради снощния ми сън, в който главният участник беше ти… Смеем си и си говорим, тихо, нежно и приятно. Нощта е наша. Пожелах си я такава … даже и вали. Мерим пръстите си на ръцете, инстинктивно те прегръщам... Толкова е хубаво,че чак боли Завити под олекотеното одеалце, по гърба ми кръгове рисуваш ти. Облегнала изморената глава на твойто рамо, бавно се затварят изморените очи. На сутринта ще тръгна, когато още спиш. Големите ти чехлия ще събуя. Ще среша с четка своята коса. Голямата си чанта през рамо ще преметна, Нежно по челото ще те целуна И ще затворя скърцащата ти врата.

Желанията ми? Нямам желания. Или поне отдавна не ги свързвам с други хора, освен със себе си. И те , както чуствата си останаха само мои. Моите усмивки, моят блясък в пъстрите ми , почти зелени очи. Моят трепет на сърцето, моите приятелства, моята любов. Моите горчилки, моите ножове в гърба, моята болка, моите сълзи, моето страдание. Всичко си е само мое. Дори не искам вече и да го разказвам. Моето очакване, е да нямам такова. Дали съм щастлива? О, да щастлива съм. Сърцето ми е пълно с чуства нови и различни. Усмихвам се на сутрешното слънце. Усмихвам се на пролетта. Обувам ниските обувки и се разхождам в парковете. Търся загубената ни романтика. Не помня от кога не съм била на пръва среща в зоопарка. С пуканки и кола в ръка. Тихо, различно и чисто. Омръзна ми от срещи в кафенета и барове. От димната завеса между хората. От шумните разговори на съседната маса или от салатата, която трябва да си поръчам. От грима, който тежи на очите ми или токчетата, в които краката ми пулсират. От тесните блузи и неудобни поли, за да бъда красива .... по нечии критерии. Омръзна ми от тези първи срещи. Искам нещо различно. А може би е така защото егн-то вече ми е голямо. Може би съм косервативна, когато очаквам откъснато цвете, само дето вече никой не къса цветя.. то и градини почти не останаха. Затова нямам желания. Защото не искам обувки, не искам чанти, нито пари... Приятелства нови не ми се създават- приятели имам достатъчно. Искам романтика, а нея някой я скри. Скри и целувките под дъжда. Скри търсещите се във въздуха ръце. Целувкте за заспиване и усмивките сутринта.

Любов през август

Някога си мислех, че най- лошото изречение, в което е включена думата любов е "Обичам те достатъчно". Така и не разбрах какво трябва да означава и как може да го изречеш. Жестоко е. Тъжно е. Тогава осъзнаваш, че си вложил години и напразни емоции, за някой, който измерва любовта си. Дава я на килограм, а ти си плащаш за нея. Тогава си задаваш въпроса, струва ли си и знаеш отговора... И докато мислех, че от тези думи боли, чух още по -болезнени. Някъде във фейсбука ми седи едно съобщение, което чета отново и отново. Всеки път през мен преминава острието на болката. И не мога. Не мога нито да чета, нито да го изтрия. Седи там , за да ми напомня как пропуснах шанса си да съм щаслива. Сега говоря сама със себе си. Опитвам се да си простя. Надявам се да си простя. Затваряйки очите си, винаги ще мисля за теб. За лятната ни любов. "За момичето в розово костюмче, с дълга къдрава коса, което слезе от таксито с торба пълна с продукти за най- грозната , но най- вкусна салата. За топлите кафеви очи и усмивката, която едно момче донесе на едно момиче. За летните нощи, в които през прозореце влизаше само звукът на щурците. За думите прошепнати в ухото. За сутрините, в които те се будиха един до друг прегърнати. Разговорите за бъдещето, което знаеха, че може би никога няма да имат, но мечтаеха. За най- красивия грях... За разговорите по телефона и смс-ите , които тя чакаше с трепет. Едно момче, на което му трябваха само няколко седмици, за да повярва, че онова зеленооко момиче е тази ,с която иска до остарее. Едно момче стоящо пред момичето , разказвайки и тяхното бъдеще. Разказвайки една мечта. Разлиствайки въобръжаем албум от сватбени снимки. Една любов, която тя трябваше просто да се протегне и да я вземе ... но се спря. Не беше готова. И той просто изчезна." Сега след три години всичко е различно. Търсих те, но ти не вдигна телефона. Писах ти, но повече не ми отвърна. И аз те пуснах. Но не си простих, че затворих вратата. Толкова дълго те чаках, а когато дойде, просто те прогоних. И нямам право да искам да те върна, не и сега. И не е редно. Искам само да знам, че си щастлив. Ще съм спокойна, знаейки , че тя те обича така , както аз не успях. Ще те погали преди да заспиш по черната коса и ще целуне кафевите ти очи. Ще ти каже "Добро утро" така както аз не успях. Сватбения албум, той няма да е мислен , а реален. Че ще вярвате един в друг, така както вярваше тогава в нас. "23 декември 2011 г. Права си. Аз какво искам да ти кажа...Беше ми хубаво, стахотен човек си, различен човек си. Винаги ми беше проятно да си говорим.... Имаш изумителни очи, завладяващ поглед. Докато го пиша пак.... Абе беше ми хубаво и ще те помня само с добро и усмивка.Само усмивки и слънчогледи ще виждам сещайки се с бастунчето на пейката пред блока за теб.... Не мога , а и не искам да те трия, ти си хубав. Много хубав спомен" Споменът ти хем е щастлив, хем малко от него ме боли. Помни ме такава. С розови дрешки, с големи зелени очи. С пусната дълга чуплива коса. Помни ме с усмивка. Щастлива, нежна, мила добра. Помни вкуса на ужасната ни салата, помни топлината , която през прозореца влизаше през нощта. Песента на щурците, щастието на слънчогледовия август. Ще те помня и пазя в сърцето и аз. Истински обичай, съжалявам, че аз не успях. Сега албума ще затворя и аз...

Шансът има срок на годност

Това не е любовно обяснение. Не е извинение, нито оправдание. Смехът ми , не е от радост- просто ироничен. Слушам лъжливите ти обяснения, безмислените оправдания... Играя си с чашата, виното ми свършва. Ти ми доливаш. Защо ми доливаш? Искаш да се опияня ли? От кое? От думите или от червената течност в чашата?И двете еднакво ми нагарчат. Останал си картина без звук. А казваше, че аз съм студена и безсърдечна. Вярно е, не използвах умалителни. Звършвах изреченията с точки, без многоточия или пък удивителни. Не задавах излишни въпроси, не те натоварих със себе си. Изслушвах те, когато имаше нужда. Разтрих и гърба ти когато се схвана. Бях ти приятелка, когато имаше нужда. А ти в замяна, какво ми даде? Просто едни умалителни. Обещания за нещо, което всъщност няма да се случи. Напразни надежди и отложени срещи. Фалшива нежност... Извинявай, но малко вече ми е отегчително. Тази роля и друг път съм я играла. Само героите сте ми различни. Колко съм красива вече знам го. Знам и колко съм добричка и добре възпитана. Знам кога да замълча и кога и какво да отговоря. Знам си репликите и урока за отличен. Искаш ли бележника ми за отличен? Отличничка съм. Кимам одобрително и се усмихвам. Украшението ти на масата. Добрият събеседник и отличния слушател. Безплатната любов, островът на който да избягаш. Тихия кът в забързания нервен ден. Успокоителното, което пиеше в плътта ми. Усмивката, с която денят ти да започне. Топлата ръка, която те обгръща. Аз бях милионете целувки на разсъмване... Спешният ти номер,бързото повикване ... За награда получих сърцебиене. Закъснения на срещите и книги, които да чета, когато теб те няма. Приказки, в които да вярвам, когато другаде тичаш. Когато си редовния посетител в дискотеките. Когато други седят в скута ти и целуват устните, които аз вчера целунах. И на тях ли обещаваше нежност? И на тях ли вярност за една нощ подари? И на тях ли даде същите обещания? Те обичаха ли те заради блясъка в очите ти? Будеха ли се нощем за да проверят дали си завит? Целуваха ли очите ти, преди да заспиш? Сложиха ли вечерята? Притесниха ли се, че ти е студено когато вали? Опитаха ли се да платят сметката, въпреки, че знаят, че имаш пари? Заради фалшива красота, струваше ли си мен да ме боли? Днес казваш било ти самотното. Липсвам ти аз. Искаш до мен да заспиш. Питаш защо не съм при теб. Сега ще ти отговоря. - Не идвам неканена. Не държа ръка, която веднъж ме е пуснала и срокът на годност на шанса бързо изтича. Рекламации не приемам. Сърцето ми - то е истинско ,знае как да тупти и кога си струва да обича. Не идвам не искана. Или поискана за малко. Всъщност аз не съм на пивикване. Не съм запълване на скучният ти ден или спокойствието, което имаш нужда да внесеш. Не съм любов под наем или приятелка. Приятели имам си достатъчно. Липсва ми единствено, някой да обичам. Сега стоя пред теб. Дори не се напъвам за усмивка. Сега разбра ли, знаех всичко, а ти няма нужда да отричаш. Не те виня. Не искам извинения. Не искам оправдания. Често става твърде късно. Чашата ми се изпразни , а цигарата ми догоря в пепелника. Тръгвам си. Не ме изпращай. Махни този поглед извинетилен. Прощавам ти! Прощавам ти, но ти от днес за мен си безразличен

Наздраве- за Любовта

Тя вървеше по тъмната малка уличка. Снегът навяваше точно в очите и, а студеният вятър с всеки повей, смръзяваше цялото и тяло. Изведнъж изгуби равновесие. Под снежната 10 см пелерина се криеше късче лед. Повалия на земята. Стоеше на средата на пътя, паднала на коленете си. Толкова и бе студено, че дори не усети болката. За миг дори не и се искаше да става. Но стана. Изтупа се, изпарви се и продължи...
Но убицата ставаше все по- малка и все по тиха. Все по - тъмна, но вече не усещаше студ. Само една топла сълза се търкулна по лицето. Беше и тъжно.Утре е празник. Празник на влюбените. Всеки я питаше с кого и какво ще празнува. И не , че и се празнуваше, и не че вярваше в този празник, но щеше да е сама.
Щеше отново да стане в 8ч, да направи сутрешното си капучино с парченца шоколад, да запали две поредни цигари. Да облече нещо топло и да отиде на работа.Работата единственото място , на което се спасяваше от мислите си , че е сама. Щеше да се прибере в 19.30ч и да си пусне някоя романтична комедия или пък да си сипе чаша с вино и да хване химикала, за да напише някой стих. Да прочете някоя книга, само и само времето да мине по- бързо.
"Празно ми е! Студено ми е! Самотно ми е!"- каза сама на себе си. Сълзата в окото и пътвърждаваше тези мисли.
Прибра се и влезе в банята. Пусна горещия душ, за да се стопли. Погледна коленете си. Бяха посинели от паданато, но не я болеше... другата болка, тази в душата бе по- силна. Седна на плочките и докато горещите струи вода се стичаха, свита на топка се разплака. Плачеше с глас, скрита и заклюбчена в банята.
Истината бе, че в утрешния ден за пореден път щеше да се прибире сама. Да седне на масата отново сама. Щеше да пие вино с мислите си. Да легне в празното си и студено легло и да се събуди отново сама. За кой ли път.
Щеше да си каже, че догодина всичко ще е различно. Че чашите за вино ще са две. Омръзнало и беше да е сама. Не искаше и не можеше вече, но ... явно на някои хора просто не им е писано.
Наздраве! Честит празник и на тези, които утре ще празнуват сами с мислите и надеждите си.
Наздраве! На тези, които ще сипят вино в една чаша.
Наздраве! На вас, които утре няма да получите балон във формата на сърце или цветя.
Наздраве! Да живее Любовта!

Очакване

Ще те чакам, дори да е напразно.
Ще те чакам, без дори да знам дали си съществуващ ти.
Ще се моля,ще вярвам, ще се надявам да се появиш.
Сърцето си за теб предпазвам.
За теб разбивах го в стени.
За тебе нощем плачех!
За теб лекувах болката и спирях търкулнатите се сълзи.
Аз вярвам, че някъде те има.
Че и твоето сърце за мен тупти.
Ще те чакам, може би напразно...
Ще чакам,дори и да не съществуваш ти

Ще бъдеш ли

Ще бъдеш ли до мен на сутринта?
Когато правите лъчи изгряват,
ще бъдеш ли до мен когато се усмихвам и ти подавам чашата с кафе?
Ще танцуваш ли с мен в дъжа?
Ще избършеш ли капките вода от лицето?
Ще попееш ли със мен в колата любимата ми песен?
Ще ми нарисуваш ли любов по запотените стъкла?
Ще ми откъснеш ли цвете от пътя,
ще търсиш ли с мене дъга?

Когато съм тъжна, дали ще ми прегърнеш?
Ще помълчиш ли тогава, когато и аз мълча?
Когато без думи просто обичам,
когато падна ще ми подадеш ли ръка?

Ще бъдеш ли до мен вечерта?
Когато изморена се прибирам и сложа вечерята.
Ще подсладиш ли виното, когато горчи?
Ще погалиш ли лицето ми,
когато затворени са мойте очи?

Ще бъдеш ли до мен?
Не вчера, не утре, а днес.
Ще ми обичаш ли сутрина?
Ще ме харесваш ли винаги,
така като ме харесваш сега?

Всичко за едно "Обичам те"

Очакването. То е най- мъчително. Чакаш нещо да се случи и то все не се случва.
Всички дни са еднакви. Сиви, студени, дълги и празни.
Натежала тишина , покрита със снежна перелина. Чисто и бяло. Без цветове. Студно като в душата и сърцето ми. Снежинките павно се спускат и се разтопяват върху лицето ми. Вървя по пътя и се опитвам да поплача. Не мога да плача. Научих се да стопирам сълзите. Научих се да стопирам емоциите. И все пак очаквах.
Очаквах нещо да се случи. Очаквах приказка. Или поне филм с хубав край. Очаквах. Надявах се. Молих се. Просих. Прощавах. Плаках. Примирих се. Примирих се с нищото, което се случваше. Примирих се с разбитите кули. С предадените очаквания. С мълчанието на телефона.
С битките, които водих сама. Монолозите нощем. Чашите вино, което изпих.
Знаеш ли, изморих се да чакам.
-букета от слънчогледи
-усмивката сутрин
-нощите, в които да спя на твоето рамо
Изморих се да чакам. Изморих се да не плача. Изморих се да се крия и да правя компромиси. И всичко за едно просто "Обичам те", което така и не получих
-

Не мога да обичам

На къде вървя? Вървя ли изобщо? Или просто останах там, на кръстовището, по пътя, който не поех. Думите, които не казах. Извинения, които не понесох. Грешките , за които така и не си простих.
Събирах букети от мечти, които не успях да осъществя. Имах си езеро от сълзите, изплакани за грешните хора. Поляна от илюзии. Картини на разбитото ми сърце. Броня от безизраност, за да не могат отново да ме наранят. Маратонки, с които да бягам. Да бягам бързо и далеч от непознатото.
Страх от пеперуди в стомаха. Убивах ги в момента, в които започваха леко да припърхват. Толкова рядко идваха, а аз ги убивах. Вярвах, че ако първо аз ги нараня, те няма да наранят мен. Няма да видят болката в очите. Сърцето просещо любов.
Вярвах, че повече чувства няма да бъдат напразно разпиляни и отнесени от вятъра. Криех сълзите в дъждовните капки. Заглушавах виковете с възглавница пред лицето. Прикрита от тъмнината и тишината страдах в нощите, в които разбирах грешките си, но не можех да спра. Защитавах се. Бронирах се. Предпазвах се от любовта, която така отчаяно исках.
Държах се студено. Бях корава и силна. Но дълбока в себе си, безкрайно ранима. Страхлива. Не можех вече да обичам. Аз не мога да обичам. А искам да обичам. Да мога отново да се зарадвам. Бронята да се разруши. Цветята да се пръснат и да спре да вали. Да излекувам сърцето с езерната вода. Да го преодолея. Да бъда щастлива. Да не бъда сама

Изтрих те

Искаш ли да ти разкажа? Да ти разкажа за времето, в което чаках да ми звънеш, а телофона ми мълчеше. Тогава, когато очаквах, когато се надявах и плачех...
Тогава, когато ти ме отлагаше за друг път. За утре. А утрето се случваше след седмица... Когато ти звънях, а ти не вдигаше, а после казваше "Не съм чул"
Сега звъниш. Но аз не те очаквам. Не съм те търсила. Не те и искам. Не плача, а в телефона ми , отдавна спомени от теб няма останали. И съобщенията ти изтрих. И теб изтрих от мислите си.
Изтъргах те от пода на сърцето ми. Промих раните със сълзи. Спомените ни, заместих с мечти, за нещо друго. За някой друг. С мечти за себе си, но не за теб.
Липсвала съм ти, отново. Но липсвам ти със закъснение. Дори не знам, дали наистина ти липсвам. Това вече съм го чувала и друг път. Знам и как завършва всичко.
Простих ти, но не мога да забравя. За дните в очакване, за безсънните нощи. За пътите , в които отлагаше , а аз те очаквах. За годината на агония,в която съдистично ти ме измъчваше. Когато казваше, че ме обичаш- когато лъжеше с най- святата дума. Защо ми е такава измамна любов, като твоята? Колко пъти още трябва да ти повярвам? Не вярвам. Не искам да вярвам. Ти отново лъжеш. За хиляден път.
Спрях да ти вярвам. Спрях да очаквам. Телефона мълча твърде дълго. Твърде дълго се надявах. Наивно, направо до глупост, аз чаках и чаках. Криех сълзите. Попиваше ги възглавницата. Говорех си сама с нощта, защото теб просто те нямаше. Аз свикнах сама. Научих се да бъда сама. Да се справям с всичко сама. И днес не си ми нужен.
Днес не те обичам, защото обичайки теб, намразвах себе си. Мрезех се за слабостта си.
А днес, наистина отивай си. Това го можеш най- добре.
Не ми звъни. Изтрих те. Изтъргах те от пода , на мъничкото ми сърце.

Времето лекува

С времето всичко избледнява, искаме или не. Остава ни само бегъл спомен от аромат на познат парфюм, звук от песен, целувка за събуждане. Кожата настръхва. Изплуват бледи спомени, но всеки ден те избледняват, малко по- малко ... Докато утре не ги подминем с безразличие

От теб не ме е страх

Ти мислиш, че съм тъжна.
Мислиш, че нощем възглавницата ми е пропита от сълзи.
Мислиш си, че без любов не мога.
Че съм самотна , може би.
Че пиша днес на някой, който се е отрекъл от мен.
Някой, ми е казал, как ме обича. А на другия ден е забравил.
Знаеш ли, не ме боли. Обичам да си пиша писма без адрес.
Навярно много ме е боляло, много съм обичала.
Плакала съм … някога, но не и днес.
Провалях се, заради тази болка.
Провалях се, от страх.
Тръгвах си преди дори да е започнало.
Нощем плачех, а денем се смях.
Страдах години, нещо отдавна изстрадано.
Оставих си тази болка, за да не може друг да ме нарани.
Живеех безпаметно.
Живеех в апатия.
Забравила как се обича.
Забравила пламъка на влюбените очи.
Губех себе си.
Търсих се.
Но не бях никъде.
Бях без душа.
Бродещ призрак във мрака.
Просяк седнал в калта.
Тогава намерих хартия.
Някой ми подаде и химикал.
Описах всеки миг на страдание.
Описах как пада всяка сълза.
Всяко едно отчаяние.
Всеки миг пропит в самота.
Един ден се предадох.
Кога се случи даже не знам.
Спрях да плача нощем.
Спомнях си как изглеждаш, едвам.
Разпилях си години в страдание.
Ранявах и наранена бях.
Бях тъжна и изплашена,
Но днес от любов не ме е страх

Носталгично

Искам да получа писмо. Не e-mail, а писмо. В бял плик, с марка, а вътре на листи от тетрадка с химикал, написани думи.
Тогава, когато отваряш пощенската си кутия и там няма само сметки и реклами, а писмо. Писмо, което си чакал с дни или седмици.
Никой не ми е писал такива писма от години. Дори не си спомням кога получих последното, но пък си спомням от кой беше. Едно момче от компанията ни на село. Докато той беше в казармата всички му пишехме писма. Тогава нямаше мобилни телефони, нямаше Интернет и това беше единствения ни начин за връзка. И всеки ден с трепет очаквахме дали пощальонката ще ни донесе писмо.
Носталгично ми е. Липсва ми и времето, когато пък се събирахме в библиотеката. Тогава беше модерна книгата Алф. В библиотека не съм влизала от 7 години. Купувам си книгите. Или някой ми ги подарява. Обичам книги. Да разлиствам страниците им. Да усещам аромата на хартията.
Обхванала ме е някаква носталгия. Носталгия по онова време. Когато слушахме музика на касети. Когато пишехме писма. Когато ходехме до домовете си, за да се търсим. Липсва ми и шайбата на телефона. Беше някак бавно, но и някак по истинско. А толкова много исках да стана голяма...
Сега пиша e-mail -и, пращам смс-и и звъня на мобилни телефони. Повечето ми познати никога не са идвали в дома ми. Тетрадките ми са празни. Пиша в блогове и програми. А така ми се държи химикал ......

Блус за един

Танцувам блус. Бавен блус с нощта.
Под звуците на нечие пиано.
Танцувам, обгърната в магла.
Видя ли ме?
Сама съм.
Сама със себе си щастлива.
Достатъчна сама на себе си.
Не ме боли.
Добре съм без фалшиви любови.
Без лъжливо "Обичам те".
Без скрити сълзи.
Танцувам си.
Облякла черната рокля.
Сатенените чорапи.
Обувките с високия ток.
Дори грим сложих.
Поглеждам се в огледалото.
Аз съм красива.
Щом ти не ме обичаш, ще се обичам сама.
Ще танцувам с нощта.
Ще си пусна Леонард Коен
и ще изчезна в дълбока мъгла.
Запомни ме такава.
Красива, смела, добра.
Тази, която си тръгна с усмивка,
без да пророни сълза

Без оризова хартия, мастило и перо

Някак си наивно ми се прииска да пиша на свещ. Да имам перо и черна мастилница.
Под прозореца ми, под улична стара лампа от ковано желязо, на цигулка да свири някой стар, побелял музикант.
Да подреждам букви, красиво изписани, на листи без редове. Да танцувам танго по павираната ми улица . Да си сипя чаша старо, отлежало вино. Да се целувам в дъжда.
Ех, тези мои мечти...
Мечтая за тихите нощи. Обичам звукът на тишината. Лятото. Тогава, когато свирят нощем щурци. Тогава, когато небето е ясно и търся с поглед падащи звезди.
Да стана рано сутрин, да си налея чаша горчиво, горещо, черно кафе. Да обуя обувки с нисък ток, да сложа червено червило, огромна шапка и да пуша с цигаре. Да отида в нощен клуб, да слушам блус. Да бъда ретро, в модерния свят. Да нося рокля от черна дантела и палто от кадифе.
Есен с голям чадър под ръка, да обикалям алеи потрупани от жълти, червени, зелени, кафяви листа. Да чакам да завали, за да танцувам и аз степ под дъжда.
На ъгъла събрани мъже с бумбета и големи банкембарди, пушещи лули. И там да си ти.
Мечтая си за големия хол, в който през зимата камината тихо гори. За люлеещият се стол пред верандата, за масивните, тъмни врати... Света, в който мислено поживях.
Но нямам перо. Нямам мастило. Останал ми е лист оризова хартия. Пазя го. За какво и аз не знам. Нямам свещник, а под уличната лампа само някакво старо куче седи. Нощите понякога са тихи. Нямам камина, нито вернда, даже люлеещ стол нямам. Нося сини дънки, бяла риза и черни ниски боти. Нямам си цигаре. Но имам нещо, което никой не може да ми отнеме. Вечер запалвам свещта и отново в мислите си връщам се там.Отново танцувам тангото, което свири измисленият от мен стар, уличен музикант

Трудна за обичане

Трудно е да ме обичаш. Да ме обичаш по правилния начин /ако изобщо може правилно да се обича/. Аз съм трудна. За разбиране, за възприемане.
Емоционално нестабилна. Объркана. Объркваща.
Нося в сивата голяма чанта- носталгия, билети от БДЖ-то.Хербаризирана четирилистна детелина. Пакет цигари и една непалеща запалка. Наблъскани спомени в малко, но дебело черно тефтерче. Молив и химикал, за да записвам всичко.
Обикалям пътища в търсене на себе си. Коя съм аз? Не зная. Още не съм се открила.
Понякога дори и сама не се разбирам. Пътник. Скитник. Търсач. Търся ново усещане.
Лесно се отегчавам. Понякога съм дори истерична.
Облечена в шарени дрешки, сложила някоя от смешните шапки, вървя по непознатите улици. Тръся нещо, някого. Смея се , когато боли.
Затворена съм. Ти мислиш, че ме познаваш. Дали?
Показвам ти, това , което искаш да видиш. Аз ли съм- аз съм, но и не съм.
Не знаеш за историите заровени в кошмарите.
Не знаеш за това, което бях.
Това, което не разказах.
Това, което преживях.
Няма и да ти разкажа. Не искам съжалителни погледи. Не искам гордо потупване по рамото. Не искам да ме съдиш, съдии имам достатъчно в главата си. Сама изгаряла съм се на хиляди клади и била съм се с камшици.
И пак сама лекувах тежките изгаряния. Превързвах раните, зашивах и лепях сърцето си.
Съвестта с белина чистих и на пук обичах. На инат изправях се, когато влачех се. Съберах в шепите дъждовна вода, за да не пресъхне гърлото от крясъците, които ти не чу. Дори и не разбра.
Не отвори чантата, не видя тефтера. В него пише всичко... но откъде да знаеш.
Можеш ли да знаеш, че затварям вратата, но с надежда да почукаш.
Как да знаеш ,че се движа по опънатият лък от звука на цигулката.
Знаеш ли, че съм дълбока скрита зад клоунската усмивка?
Съвсем ли се обърка?
И аз се обърквам. Обърквам се в мислите си. Трудно е да мислиш. Трудно е да разбереш. Сама не се разбирам.
Аз съм като филм, в който репликите са излишни. Само черно- бели сцени. Черно- бели снимки, на шарения ми живот.
И други казвали са ми , че ме обичат.
Някои обичаха достатъчно. Достатъчно, за кого , така и не разбрах. Колкото- толкова.
От дастатъчно любов щастлива обаче не бях. След достатъчна любов не боли. Тя си отива, а отивайки си, спомените ти взима дори. Умира в забрава.
Обичаха ме безкрайно. Оказа се, че и безкрайното има край. След този край, най- силно боли. Той идва, когато най- малко очакваш. Точно когато повярваш, че обичаш и ти. Когато рисуваш сърца по прозорците, а някой им поставя забити стрели. След безкрайна любов, след нея има много рани и много сълзи.
Чух толкова много обичам те, че почти ме стана като поздрав за начало на деня. Спрях да вярвам на думи. Аз самата спрях да обичам. Бягах, когато пеперудите гаделичкаха стомаха ми. Когато коленете се подкосяваха. Създадох препядствия. Зададох милиони подвеждащи въпроси, знаейки, че в отговора всеки ще сгреши. Мисията невъзможна бе , да стигнеш до мойто сърце.
Знаеш ли, трудна съм за разбиране. Още по- трудно е да ме обичаш. Да обичаш правилно. Трябва да събориш много стени. Да намериш мините и капаните. Да повървиш по мойте следи. Да шиеш с мен рани. Пъзели да редиш.
Трудна . Объркана. Странна. Луда.
Скрита зад усмивките. Зад истеричните изблици. Там, в нощите през които не спя, а разказвам за себе си. Търся себе си. Скитница, бродеща, дрипава, изпокъсана. Взела писалка в ръка, искаща, това , което никак не иска. Усмихната, когато никак не и се усмихва. Това съм аз.
Трудно е да ме обичаш. Да ме обичаш по правилния начин /ако изобщо може правилно да се обича/

Вчера, днес и утре

Празна ли съм? Или просто ми е тъжно? Боли ме, чак не мога да ти кажа колко.
А те ми казват, как да те забравя.
Вратата е затворена. Стоя пред нея няма. Безсилна. Да почукам ли?
Защо да чукам, когато я затвори пред лицето ми?
Къде ли сбърках? Аз ли сбърках?
Стоя на прага ти...
Студено е....
Опитвам да заплача, но сълзите замръзват веднага стичащи се от очите ми.
Да плача ли изобщо?
Защо да плача?
Искам да си спомням.
Това, което беше ти за мен.
Това, което бях за теб.
За нежните моменти.
За миговете спиращи дъха.
Но щом така решил си, тръгвай. Навярно малко ще тъжа.
Навярно ще ми е безкрайно празно.
Ще поплача, жена съм, а жените плачем.
Лекуваме се със сълзи.
Но ти върви... не се обръщай.
Аз ще те обичам още малко.
После ще поема дъх и пак ще продължа.
Но днес, искам просто да тъгувам.
Да пусна бавна балада.
Лампите да загася.
Искам да пострадам.
Имам право на това.

А утре, щом денят настъпи.
Щом отворя тежащите си от сълзите очи,
дъх дълбоко ще поема,
ще повярвам, че няма да ме боли.
Ще повярвам пак , че съм силна.
Ще си нарисувам нови мечти.
От прага ти ще си тръгна,
някъде другаде моето щастие ще стои


на една приятелка

Ти знаеш ли? Аз бях!

Ти знаеш ли?
Знаеш ли какво е да загубиш всичко?
Да изчезне нечии образ във мъгли?
Сърцето как кърви самичко?
Знаеш ли, какво е да боли?

Ти знаеш ли?
Знаеш ли как се зашиват рани?
Как се прощават предателства?
Как се забравят мечти?

Ти знаеш ли?
Какво е да се саморазрушаваш?
Какво е да нараняваш?
Себе си да предпазваш?
Или сърцето да спре да тупти?

Ти знаеш ли?
Как плаче дъжда?
Как слънцето спира да грее?
Как заговорнически намигат звезди?
Как лунта иронично се смее?
Не знаеш,нали?

Ти знаеш ли?
Знаеш ли какво е да се изправиш,
когато си се влачил в калта?
Знаеш ли какво е да се усмихнеш,
когато в очите чете се тъга?

Ти знаеш ли?
Знаеш ли как прошка се иска,
на някой , който те е ранил?
Знаеш ли как се прощава,
на някой, който почти те е убил?

Ти знаеш ли?
Знаеш ли колко пъти умирах,
колко пъти уплашена бях?
Знаеш ли сили как отново събирах,
колко нощи не спях?

Ти знаеш ли?
Колко сама в огледалото си говорих?
Колко пъти кърваво червени бяха мойте очи?
Колко добри хора от живота си прогоних,
знаеш ли? Не знаеш, нали?

Ти знаеш ли?
Какво е да продължаваш да вярваш-
когато вяра нямаш съвсем?
Какво е на слънце да се надяваш,
когато денят е сив и студен?

Ти знаеш ли? Не знаеш ,нали?
Знаеш ли какво е да си сам?
Знаеш ли ?
Ти не знаеш,но аз знам.

Поисках прошка на себе си.
Дано успея да си простя.
Аз се изправих,
аз се върнах от там.

Аз си нарисувах отново мечти,
аз събрах един цял счупен свят.
Аз взех и размесих боите,
аз сложих на картината жълтия цвят.

Аз мразех и обичах,
аз плаках, аз се смях.
Аз , тъга, те прогоних.
С теб се учих, с теб грешах.

Ден , съвсем обикновен

Тя се събуди, някъде към обяд. Беше заспала отново на разсъмване. Скочи от леглото и погледна колко е часа.
"Боже, отново закъснявам"- промърмори сама на себе си. Взе хавлията и се мушна бързо в банята, надявайки се така да се събуди по- бързо. Пусна душа и се облегна на стената. Топлите капки се стичаха по цялото и тяло, отмивайки спомените от сънищата.
Едни и същи всяка нощ. Лентите от филма на собствения и живот. Сънуваше всяка нощ всичко минало. Защо сънуваше тези неща? Не и ли стигаше, че ги помни,а пък трябваше и да сънува. Вече дори я беше страх да заспива.
Затвори очите си и си пожела своето коледно желание. За първи път имаше желание, което да иска с цялото си сърце. Знаеше, че е невъзможно, но все пак си го пожела. Дори започна да си го представя как се осъществява. Сънуваше или отново мечтаеше...
Звукът на мобилния и телефон я стресна. Изкъпа се набързо и побягна към стаята си. Взе телефона и набра номера на приятелката , с която имаше среща.
- "След един час , където си се срещаме, нали?"
-"Да, там. Оправям се набързо и тръгвам"
Взе сешоара и набързо оформи вече порасналата си коса. Облече на бързо любимото си жълто сокманче, сложи любимата си черна шапка. Прегледа на бързо фейсбука си , да види дали някой и е писал. Три писма, няколко харесвания , още някой нов приятел ... но писмото, което очакваше, го нямаше отново. Изключи и затвори капака на лаптопа си.
Обу черните боти и потегли по заснежената улица.
Мислено си представи какво ще каже на приятелката и. Не се бяха виждали отдавна, а толкова много неща се бяха случили. Живота и за три месеца се промени толкова много, колкото не си бе представяла.Направо всичко се преобърна на 180 градуса. Тези промени не бяха никак леки и в един момент бе на ръба да се срине психически. Но един ден се събуди. Беше цяла. Наранена, огорчена, обидена, слаба, тъжна, но цяла. Жива, здрава и силите се върнаха в нея.
Сети се за мечтите, които е имала. За любимите книги. За немите филми. Клиповете на Димо от П.И.Ф, толкова приказни... И започна да си представя филм, който прави. Пак такъв ням филм. Написа си мисления сценарии и го озаглави " Как се рисува мечта".
Обожаваше тези си мечти. В тях тя градеше. Създаваше нещо, важно за нея.
Замисли се "Какъв човек съм аз?".
Обичаше да създава. Обичаше да пише. Това бе голяма и страст и търсеше съвършенството в простите и лесни думи. Тези, които всеки познава. Разменяше местата им и се получаваха доста сполучливи теми.
Рисуваше из тетрадките. Рисуваше поляни с цветя и полета от слъчогледи. Морски фарове и залези. Правеше купички и кутийки от мидени черупки и клечки за зъби. Но непрестанно правеше нещо.
Разместваше мебелите в стаята си всяка седмица. И обожаваше да пътува. Само на път се чувстваше истински човек.
Нямаше много приятели. Много познати, но наистина малко приятели. Определяше се ,като особнячка. Истината, е че не обичаше празни приказки с полупознати хора. Бързо се отегчаваше. Не допускаше много хора близо да нея.Затворена в мислите си, затворена в чувствата си, затворена в емоциите си. Бягаше от твърде шумните компании. Предпочиташе разговор между двама, трима човека, но разговор, който да те обогати, а не да те натовари. Не беше клюкарка. Не беше лицемерна, по- скоро твърде откровена.Много често, я смятаха за надута и зла , точно заради голяма ти и уста. Но не можеше да премълчава. Клокото повече опитваше, толкова повече не и се получаваше.
В кръга от приятели имаше всякакви хора. Бившата жена на бившия и приятел, с който по някакъв странно извратен начин обичаше да споделя. Чувстваше я близка, колкото и различни да бяха историите им. Никога не се бях виждали, но винаги и пишеше.
Любимата и съученичка, с коята седяха на един чин. Тя я зареждаше с енергия. Връщаше усмивката ни лицето и при всяка среща. Караше я да си спомня за мечтите, които някога имаше и смехът им можеше да се чуе на три пресечки, от кафенето ,в което тези двете се намираха. За нея беше истинско удоволствие, тези часове с този човек.С нея можеше да говори за всичко. Тя беше първият човек, на който звънеше след изпит. Пръвият пред, който можеше да се покаже слаба и да плаче, така както се смееха.
Две- три екс колежки, с които излизаха от време на време, но някак я успокояваха и винаги имаше какво да си кажат. Двама екс клиенти, които с времето станаха близки приятели. Пишеха си по стените, рядко се чуваха и виждаха, но винаги се появяваха в точния момент. Караха я да се чувства различна и специална, като човек.
Всички обичаха да споделят с нея. Не знаеше защо, но оставяше тайните им дълбоко заключени в себе си. Радваше я , когато я използваха за слушател. Истината бе, че тя обичаше да слуша. Казваше, че от всеки човек може да научиш нещо. Че всеки един човек е една история, която с удоволствие би искала да разбере, но трябваше да я грабне в началото.
Пишеше с много и най- различни хора. Намираше ги из най- различни сайтове. Някои бяха интересни, други не. Остави половината, съхрани ги като познанства, които не би пропуснала. Като неразказани истории, които иска да разбере. Намираше частици от себе си във всеки един от тях.
Стигна до срещата. Седнаха на кафето и тя разказа мислите си. Колкото повече говореше за нещата, които и се случиха, толкова повече се зареждаше с енергия и мечтаеше. Някаква надежда и оптимизъм я караха да вярва в чудеса.
- "Може би всичко трябваше да се срине, за да мога да върна онази аз, която бях и която харесвах. Да се сетя за мечтите си и да се опитам да ги осъществя.Сега нямам какво да губя. Искам денят ми придобие смисъл"- констатира накрая. И вярваше в това.
Няколко часа по -късно се прибра. Все още нямаше писмото, което толкова много очакваше. Наля си чаша вино, върза косата си , пусна любимата си песен и се загледа през прозореца. Имаше нужда да вярва, че ще получи писмото. Че ще получи още един шанс да е щастлива. Вярваше, че си е заслужила правото да и се случват чудеса. И те трябваше да и се случат. Винаги щастието идва.
Така премина още един ден. Ден , съвсем обикновен. На едно най- обикновено момиче, което врява в приказки, дори кагото приказките лъжат

Ако можех отново

Чета разговорът ни сигурно за хиляден път. И всеки път ,всеки път плача. Вясяка дума е като малка стрела, забиваща се в сърцето. Гледам филма отново и отново. Чета, гледам. Не мога да спра.
Въртя се в леглото и си задавам въпросите , отново и отново. Чета отговорите и след тях настъпва тишина. Ставам, паля цигара. Надявам се никотинът да убие малко болката , а димът да заличи сълзите. Опитвам се да намеря отговор. Някакво скрито послание. Някаква скрита надежда. Разглеждам снимките ти отново.
Отварям хладилника. Дори не съм гладна. Наливам си чаша вино. Но отново, отново думите се връщат в съзнанието "Не мога. А и не искам да те изтривам. Ти си хубав, много хубав спомен".
Аз съм спомен. Опитвам се да убедя себе си, че трябва да остана там. В спомените ти.
Като момичето със завладяващите пъстри очи. Тази, която бе просто сексуален блян, а после се превърна в секс мечта, събеседник мечта, компания мечта и ти повярва, че можем да остареем заедно. А днес съм спомен. Незабравимо минало и несбъднато настояще.
Отивам в банята и измивам лицето си. Гледам се в огледалото. От сълзите очите ми са станали светло зелени. Поемам дълбоко въздух и се опитвам да не плача.Опитвам се да не обвинявам себе си. Да си кажа, че е просто съдба. Че така е трябвало да се случи. Опитвам се да се убедя, че мястото ми е там в спомените ти. В хубавите спомени. Че трябва да изляза от живота ти, както и влязох. Мислиш ли, че не съзнавам, че не е редно? Мисли ли, че не се мразя когато пиша това? Мислиш ли, че не си задавам въпроса, дали след този разговор и ти мислиш за мен?
Задушавам се. Задушавам се от толкова много мисли и въпроси. Искам да те оставя в миналото. Искам да те оставя в живота, който имаш днес. Искам... но не мога. Разбираш ли, просто не мога? Пиша , за да не си говоря сама.
Редно ли е? Естествено, че не е редно. Но защо тогава търсейки профила на един писател, попаднах на твоя? Защо, когато хиляди пъти съм търсела теб, никога не те намирах, а онзи ден пишейки за теб, половин час по- късно попаднах случайно на теб? Защо?
Защо очаквах с трепет дали ще приемеш поканата ми за приятелство? Защо ми отговори?
За да бъда спомен? Някой, с който си разглеждал мислени албуми някога,отдавна? Или може би просто да си спомним това, което сме имали? Защо?
Сега стоя пред теб. Не можеща да те помоли нищо. Без правото да иска да те върне. Без надеждата да си нарисувате отново някоя мечта. Без вярата, че мога някога отново пак да те целуна или да се събудиш отново до мен на сутринта. Без право отново да те пожелая.Да не мога да се смея с теб. Да не мога да те докосвам.
И чудя се на Господ ли да се моля или душата си на дявола да подаря, за те върне.
А пък ако се върнеш, какво ли мога да ти дам? Та аз нямам нищо. Нищо освен едно раздърпано, очукано сърце. Безброй мечти и мисли в пълен хаос.
А бих молила, бих плакала, бих застанала на колене, за да ти кажа всичко това. Бих понесла дори да ме отхвърлиш, но да седя отново срещу теб. Да мога да виждам как топлите ти очи виждат през мен. Бих се борила, за да мога отново да усещам топлината на тялота ти и ритъма на сърцето ти лежейки до теб. Да усетя топлите ти и нежни устни върху моите. Или пак да галиш косите ми.
Бих молила да обичаш мен.. Да искаш мен ... да повярваш отново в мен...
Но днес съм спомен, който някой ден ще избледнее.
И чашата е празна. Остана ми една цигара, която бавничко в пепелника гори. Сълзи, които не спират и мразя собствените си очи.Разговорът ни пак препрочитам. Чета и хем ми е някак си мило, хем ме боли.
Не искам да съм спомен. А какво ли искаш ти?

Как се рисува мечта

Вземете едно бяло платно. Бялото платно сте вие. Изпразнете съзнанието си от всичко лошо и всичко хубаво, което ви се е случило да днес.
Изберете цветовете. Нека бъдат ярки и пъстри. Вземете четката и нарисувайте небето. Нарисувайте изгрева. Тогава когато първите слънчеви лъчи се подават зад хребета на планината или просто разделят небето и морето в далечината. Тогава, когато светът се пробужда за новото, различното.
Сега нарисувайте своя ден. Такъв какъвто искате да бъде винаги. Затворете си очите и си го представете. Моя ден е слънчев и топъл. Ще взема малко зелено, да нарисувам тревета. Ухаеща с капчици роса по зелените стръгчета. Ще нарисувам и много цветя. Бели, жълти, лилави, розови, сини. Една поляна обсипана с всички малки цветя, за които можете да се сетите.
До нея дърво. Дърво , на което птиците са свили гнезда и те пеят ли пеят. Песента е толкова красива, че седя под дървото замлъкнала и само ги слушам. Около мен две пепруди се гонят от цвят на цвят и сякаш ме викат да потичам с тях. И аз търгвам след тях, боса,облечена в къса бяла рокличка и с пуснатите ми тъмни коси. Тичам водена от тях незнайно къде. Тичам и смехът ми и песента на птиците огласяват цялата поляна. Прескачам малки камъчета, тъкмо да хваня някоя пеперуда и тя се изплъзва от ръцете ми. Тичайки с мокри от росата крака се озовавам до една рекичка. Плитка, бистра и чиста. Надниквам в нея. Вътре малки рибки се гонят и плуват на малки пасажи. Виждам отражението си във водата. Още съм онова младо момиче със зачервени бузи, дишащо не пресекулки. Ето, нарисувахте вече, това което бяхте.
Сега вземете цветовете на днешния ден. Нарисувайте усмивките по лицата на децата. Нарисувайте бабата и дядото на отсрещната пейка, които все още хванати под ръка се смеят и се опитват да играят с децата. Вземете искарата от очите им. Вземете болка от спомените. Вземете трудностите , през които са преминали. Борбите, които са водели. Хората, които са изпратили. Техните разочарования. Тръгнете по техните стъпки. Представете си за секунда техните мечти. Потърсете в погледа им от къде идва силата , която ги кара отново да се усмихват и отново да бъдат млади в душите си.
Представете си, че утре остарявате. Представете си, че вие сте на онази пейка. Мъжа или жената. Представете си човека до вас. Така, както го виждате или имате вече. Аз за себе си знам. Нарисувайте мига на първата ви среща. На първите пресрещнати погледи. На първата усмивка. Минете заедно през моногото щастие и усмики, които да оставят с времето бръчки около очите ви. Преминете през разочарования и трудности заедно. Вливайте си сила, тогава, когато сте най- безсилни. Засадете дърво, което да разсте заедно с вас. Рисувайте сълзите. Рисувайте дъжда. Забързаните коли. Скъсаните от дългото ходене обувки, дори. Нарисувайте препядствия. Кръстопът. Малки пътечки. Тъмни тунели. Изход след тях. Тръгнете по тях. Излекувайте раните. Потичайте в дъжда.
Сега се върнете обратно при реката. Друг образ ви гледа от там, но със същите пламъчета в очите. Рибките още преминават в игриви пасажи. Поляната още е толкова пъстра и цветна. А слънцета се спуска бавно на запад. Отидете под голямото вече стро дърво. Вървете хванали за ръката, човека с когото рисувахте една обща мечта. Изпратете залеза заедно. С усмивки и с още много мечти. С енергия и любов. С щастие. С пълни сърца и богати души. Защото само с желание за любов се рисуват мечти




Това е подарък за Венци Димитров и Галина Димитрова, които са прочели всеки един ред от живото ми.

Мечтата на едно дете

Много често ме питат за какво съм мечтаела като малка. Истината е , че имах много мечти. Някои осъществих, някой до половина, трети може би никога няма да ми се случат.
Живяла съм къде ли не. Винаги съм мразела въпроса от къде съм. Истината е, че живота ми премина из пътищата. По ЖП линята Кюстендил, Павликени, Патреш, София, Варна. Във Варна впрочем не съм живяла, но там бе мястото ,на което се чувствах най- добре. Толкова километри съм навъртяла като дете, че по-скоро влакът бе моя дом.
Срещнах много хора. Имах много и различни приятели. Някои ги има и до днес, други не помня и те не помнят мен. Мислех си, че искам да се спра на едно място. Беше ми омръзнало, тъкмо се установим някъде и отново се събираха багажи. Но когато за първи път една година не бях мърдала никъде се изнервих. Тръпката от пътуването остана винаги с мен. Обичах поклащането на влака и потропването по релсите. Обичам влаковете, днес по- бавни, стари, мръсни, но.... винаги съм предпочитала влака. Да застана на прозореца и вятъра да си играе с кичурите от косата ми. Различни гари. Различни спирки и винаги различни хора. Едни се качваха , други слизаха. Разговорливи, мълчаливи. Любезни или не. Влака сближаваше. Или по- скоро хората вътре бяха по- склонни да си поговорят с някой непознат. Но нека не се отплесвам.
Мечтата ми беше да имам своя собствена стая. Едно място на което да кажа дом и в този дом стая. Там където да мога да се заключвам и да оставам сама със себе си. Да плача скрита под завивките. Да танцувам пред огледалото, да пея с четката за коса в ръка. Да слушам музика или просто да не правя нищо. Но исках своя собствена стая.
Тази ми мечта се осъществи скоро. Преди четири години. И я направих с много любов.
Исках да свежа. Залепх жълти тапети. Жълтото ми напомня на лятото. Обичам лятото. Напомня ми за ваканциите, когато си отивах на село и събужзайки се аромата беше друг.
Като в онази песничка
Сламено поле и една река накрая
там слънцето пече, ето за това мечтая
раница, колело, дъх на сено, дъх на сено
раница и колело, тръгвам пак
come on, come on, към онзи

бряг със цвят най-зелен,
където беше май всеки ден,
там изоставихме смеха
там потъна радостта,
където чака ме пак колело
един далечен бряг и сено
бях изгубил пътя, но
намерих праг пак, имам пред себе си
дом, дом, дом,
пам-парам-па, дом, дом, дом

Дървена веранда, проветрена стая
ти ми се усмихваш, докато приготвям чая,
неоправено легло, дъх на сено, дъх на сено
неоправено легло, тръгвам пак
come on, come on, към онзи
Някъде чудеса, случват се нали
Знам място по-добро
Кажи къде е то...

Бряг със цвят най-зелен,
където беше май всеки ден,
там изоставихме смеха
там потъна радостта,
където чака ме пак колело,
един далечен бряг и сено,
бях изгубил пътя, но
намерих праг пак, имам пред себе си
дом, дом, дом, па-пам-парам..

Точно така бяха и моите лета. Този дъх на сено, щурците нощем или песента на жабите.
Денем песните на птиците и смеха на деца. Лудите надбягвания и обиколките с колело. Исках в моята стая да върна онова лято. Влезайки вътре да се наслаждавам на тишината. Или на тихата музика. Да чета книжка и да си мисля за лятото. Сложих и тъмно кафяви завеси, гарнирани с жълти ресни. Обичам да спя до късно. Там в моята лятна стая с цеветовете на сълчогледите. Между многото възглавници и топлото пухкаво одеало. Да се събуждам , да дръпна тъмните завеси и слънчевите лъчи да погалят лицето ми. На перваза на прозореца съм наредила , ха какво съм нарадила. Спомени от пътуванията. Направила съм си в една кутия от обувки море. Море от мидички подарени ми през годините от различни хора. Едно островче с морски фар и на брега една костенурка загледана в идващия кораб. Вълнте направих с топлия силикон, който така се набръчкваше, че образуваше морска пяна. Засадих си и декоративен слънчоглед. Той ми се усмихва винаги, когато ми е тъжно. Сложила съм в дървени рамки снимки. Снимки мои, на приятели, на море, на планина. Заглеждайки се в тях аз отново започвам мислено да пътувам във времето. Преминавам отново и отново през същети пътища. Връщам се в същите спомени. Отново съм дете и започвам отново да мечтая.
Обечам да стоя на прозореца и да гледам как вали дъжд. Как капките се спускат от небето и ритмично спират пътя си на перваза или по капаците на колите. Капчук, капчук... Толква е красиво. Толкова нежно и равномерно. Спускат се и сякаш отмиват грозното от света, за да може след дъжда да изгрее отново слънцето , а света да бъде по- красив.
Обичам вечер, когато всички спят да запаля ароматните свещи. Да си сипя чаша вино и да започна да пиша. Да пусна нежна и тиха музика и тогава думите, мислете излизат буква след буква, ред по ред. Понякога стихове, понякога разкази... Боже, толкова много обичам да пиша. Зад заключената врата, на леката светлина идваща от игривите пламъчета на свещите, тихия звук на нежния инструментал на някоя песен... В лятната ми стая. В мечтата, която сбъднах. Мястото където мога да бъда себе си. Мястото напомнящо ми за лудия бяг в житата. Гоненето на вълните, топлината на пясъка. Усмивката на слънчогледите. Моята стая , в която всяка сутрин се заражда още един ден от живота, в който живея. Още един ден, в който да се представя още една мечта.

Плъзгащи врати

Не знам дали сте гледали този филм. Стар, но хубав. В края на всяка година всеки от нас е запитвал, какво би станало , ако сме поели по друг път. Дали наистина във всеки нас живее по една лутаща се Алиса?
Истината е , че никога няма да можем да резберем какво е щяло да се случи, ако сме избрали другия човек. Ако сме избрали другата работа или сме останали на същата. Никога няма да резберем дали избора ни е бил правилен. Всички се колебаем. Всички взимаме решения. Някои трудни. Някои лесни. Но всеки път, всеки ден нещо променя живота ни.
Ще говоря за себе си. Аз имам склонноста да усложнявам нещата. Толкова съм свикнала да ми е трудно, че лесното ми се струва не истинско. Има много хора като мен. Не давам съвети. Просто си разсъждавам върху филма и себе си. Тези като мен се взират толкова много в миналото, в болката, расъждават повече. Анализират. Знаем, че не е правилно , но го правим. Толкова много се стремим да забазим себе си, че се изгубваме.
Стремим се да бъдем истински и различни, а във важните моменти се паникьосваме и бягаме. Знаем, че грешим, но въпреки всичко го правим. Точно като историята с птичката.
"Има една легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание.
Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери.
Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип,
за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея.
Възхитителна песен, заплатена с живота.
Но целият свят притихва заслушан и дори бог на небето се усмихва."

"Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре, пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт, само пее и пее, докато не й останат сили да издаде нито звук повече.
Но ние..., когато ние забиваме шипа в гърдите си, знаем. Разбираме...
И все пак го правим.
Все пак го правим...
Защото най-хубавото нещо в живота се постига само с цената на голямата болка…,
или поне така е според легендата."
Тези като мен вярват, че трябва да ги боли. Че трябва да се борят за щастието. Вярваме, че нищо няма да ни бъде даден даром. Че няма да е лесно. Че всичко, което имаме трябва да се постига с цената на много кръв , сълзи и пот.
Ние обичаме да ни е трудно. Мога да изкарам един милион причини това да е така. Винаги мога да намеря оправдание. Но не е там въпроса.
Тези като мен са скитници. Вечно търсещи и готови да се сражават за своите идеали. Ние сме малки Дон Кихотовци, пътуващи някъде, незнайно къде.
Колкото повече обичаме хората около нас, толкова повече ги нараняваме. Изоставяме. Бягаме от болката /поне така си мислим/ за по - лесно. Оставаме в спомените на хората, като нещо различно. Поне на тези, които успеят да стигнат до нас.
Бъркаме ли? Естествено, че бъркаме. Също и го съзнаваме. Съзнавайки го ни боли. Но въпреки всичко ние умеем да се извиняваме. Умеем да прощаваме, дори и винаги да помним направената ни злина. Ние даваме милиони шансове на хората. Обичаме цветята, морето, смеха. Танцуваме по масите и столовете, пеем, около нас непрестанно е пълно с други хора. Зреждаме се с енергия, която да предадем на околните. Малко хора виждат какво се крие зад усмивките. Добри актьори сме. Иронизираме се сами, вярвайки, че така ще станем неуязвими. .. ама не сме.
Няма да се извинявам , за това което съм. Истината е, че аз харесвам себе си. Въпреки грешките. Въпреки обръкноста ми. Намерих начин да се разтоварвам. Да изливам всичките си мисли. Дали съм писател ? Не съм. Просто водя на дневник на живота си.
И знаете ли какво, винаги ще си задаваме въпроса, какво щеше да се случи , ако...
Ние винаги ще искаме още един шанс да оправим нещата си. Ние имаме нужда да вярваме обаче, че в крайна сметка по който и път да тръгнем ще стигнем на едно и също място. Че колкото и да се разминаваме със щастието или да не го забелязваме, то ще ни се случи. Защото така е трябвало да стане

Да бъдеш спомен- Отговорите в обратен ред

Сега знам, че четеш. Знаеш, че пиша на теб. Ще се опитам да отговоря на всички въпроси, които ми зададе. Така, както умея аз. По моя си начин. А аз умея да казвам нещата тук. Знам, че с днешна дата е без значение. Без значение за теб. Опитвам се да събера мислите си. Знаеш ли колко е трудно да чуеш, че ще останеш хубав спомен. Но спомен. Тогава, когато се искаш да върнеш някого в живота си, а същевременно не можеш. И не е редно. Дори е в някаква доза егоистично. И знам, че нямам право. Нямам право дори да ти пиша това.
Истината е, че аз винаги прецаквам всичко. Че се страхувам от това да ми е хубаво. Никога не допускам хората твърде близо до себе си. Не позволявам на никой да ме познава. Така е по- лесно. Така боли по- малко. Съзнавам, че просто съм била уплашена. Разбирам, че страхът от болката, така и никога не ми позволи да покажа емоциите и чувствата си. Но ти, ти промени всичко. Истината е, че този месец се извиних на много хора. Простих на други. Изправих се срещу страховете си. Простих на себе си за всичко, но не и за теб.И може би никога няма да си простя...
Какво намерих в теб ли?- През целия ми съзнателен живот, е трябвало да се оправдавам за всичко. Трябвало е да гоня нечие друго съвършенство. Да се ровят в миналите ми грешки. Винаги някой е искал да бъда нещо друго, но не и себе си. Всички, приятели, роднини, гаджета, учители. Всеки избираше пътя , по който да вървя. Всеки искаше обяснения, извинения. Искаха да бъда такава, каквато си ме представяха. И аз с времето се научих да им угаждам. Само когато пишех бях себе си. И никой не ме съдеше за това.
После се появи ти. Ти не задаваше въпроси. Не поставяше условия. Не човъркаше в рани. Приемаше ме дори с грозно къдравата ми коса. Слизайки от таксито, с онова розово костюмче ,виждайки те отпред мислех, че ще е просто и лесно. Ще бъде както винаги. Мислех, че ще бъде една нощ, за която после ще забравя. Мамка му, защо не беше като всички други. Може би разковничето е точно там. Ние не очаквахме нищо.
За първи път бях естествена. Говорех каквото искам. Смеех се. Разказвах ти неща и те слушах. Все едно те познавах от хиляди години. Мислех, че ще имам угризения за теб, но нямах. Напротив исках още и още. Хареса ми да бъда аз. Хареса ми някой да ме иска заради мен самата. И чаках на телефона да позвъниш. Живеех за всяка наша среща. Ти прие всичките ми странности. Ти още помниш колко обичам слънчогледи. Задаваше въпроси без да очакваш някакъв правилен отговор, защото нямаше грешни. Всеки миг с теб беше прекрасен. Времето никога не ми стигаше. Още затваряйки очите си виждам как си лежим на динавана в хола. Още правим грозната салата. И аз повярвах, че мога да остарея с теб.
И когато го чух се изплаших. Толкова бях свикнала да гоня чужди идеали, че чак не вярвах, че всичко ми случва реално. Винаги съм искала чиста, проста и лесна любов. Винаги съм искала някой да ме хареса за това, което бях. Да обича дори недостасъците ми. Да, може би не си идеален, но беше идеален за мен. Беше такъв ,какъвто си те представях. Запозна ме с твои приятели и аз не се чувствах неловко. Бяха се напукали защитните стени около мен. И знаеш ли какво? Харесваше ми да съм част от твоя свят. Харесвах и хората вътре в него /поне тези , които познавах/.
Беше толкова идеално, че ми се стори не реално и невъзможно да ми се случи. Не и на мен. Аз винаги се борех за правото си да бъда щастлива. Водех борби да запазя себе си. И изведнъж всичко ми се стори толкова лесно. Толкова просто. Толкова истинско и плашещо.
Стоях на кръстопът. От едната страна виждах моите вечни борби с вятърните мелници.
От другата сбъднатите си мечти. Знаеш ли,аз разгледах същия албум със снимки. Виждах малката ни сватба с ленени бели рокля и и ти пак с ленена риза и панталон , вместо воал венче от маргаритки. Представях си я през август и навсякъде украсено със слънчогледи. Зелено, топло , усмихнато.
Виждах дори децата ни. Видях малката ни дъщеря с моите очи и твоя нос. Как се качва в леглото и ляга между нас. После и синът ни, който ти ще учиш пред блока да играе футбол.Как пишех приказки за тях и им ги четях преди да заспят. Как на Коледа щяхме да събираме в нашия дом всички, а двете баби да правят баници... Дори си представях , че като остареем заедно, аз трябва да умра преди теб,защото нямаше да преживея иначе загубата ти. Виждах един нормален, щастлив живот.
Място , където всеки е такъв какъвто е.
И не повярвах. На мен хубави работи никога не ми се случват. И стоях с безизразното си лице пред теб. Стоях и ти казвах, че не мога да остана с теб. А сърцето и разума ми се подиграваха на глупостите, които говоря. Странно е наистина, явно ми беше по- лесно да повярвам, че няма да съм щастлива. В единствения път, когато си струваше да се боря за някого, аз не го направих. Дори не ти казах всичко това.
И ако сега ти ми кажеш, че си след 5 секунди пред нас, ще облека онази дълга дънкова рокля, която ти толкова много харесваш и ще ти помоля никога да не си отиваш.
Ще ти разкажа за живота, който трябваше да имаме. Ще се протегна ръката си към теб, надявайки се да я хванеш. Не искам да бъда спомен. Дори и да е хубав.
Съзнавайки, че нямам право да го искам от теб. Съзнавайки, че съм егоистка бих ти поискала да отвориш отново вратата. Бих поискала да имаме още един шанс да изживеем всичко, но този пък до край.
Моля се вратата, която затворихме отново някой ден да ни заведе един до друг. Ти си художника, който ми нарисува мечта. Цветна и истинска. А аз не я взех. Просто трябваше да затворя очите си, за да видя всичко това.
Всичко си простих, но не и това. Ти можеш, но не и аз

Да събереш сърцето си отново цяло

Тези дни написах, доста лични неща. Разказах истории, които ще помня винаги.
Изслушах песните, песните на живота ми. Говорих с хората, направили ме днес мен.
Малко меланхолична, малко странна, малко объркана.
Замислена за времето. За промените, които ми донесе.
За грешките, които направих. За правилните избори. За шансовете, които дадох, за тези които не.
Днес съм свободна. И въпреки наистина отвратителната година , която имах. Въпреки шамарите, които живота ми удари и ножовете в гърба аз съм жива, здрава и все още онова чаровно и весело момиче.
Събрах натрупаната горчилка и обида. Взех разбитото си сърце от земята и започнах да сглобявам част по част. Някой парчета залепих, други заших. Трети изобщо не намерих, останаха малки дупчици, които да ми напомнят за това, което и било и никога вече няма да бъде. Но то все още не туптеше.
Тогава влях доза щастливи мигове. Спомени от ученическите години. Безгрижие, смях , истинско приятелство. И то бавно започна да пулсира.Много леко почти неусетно. Тогава взех старите тетрадки, старите албуми и отделих снимките на , на които съм била усмихната. Тогава, когато щастието се е виждало в блясъка на очите.
Седнах мислено на брега на морето, а от другата страна виждах слънчогледовата си градина. Седейки на измисления ми пясък, виждах мечтите , които бях забравила. Виждах хората, които невидимо вървяха винаги до мен. Тези, които ме изправяха, когато падах и лекуваха раните, които други ми бяха причинили.
Взех в длани ангелчето, което сестра ми подари и се сетих, как сбъднах една от мечтите си. А дори не го осъзнавах и не можех да се зарадвам истински.
Бях си причинила сама самотата. Изолирах се, за да се предпазя. Вярно е, бях станала почти неуязвима, но пък и не чувствах нищо. Нямаше болка, но не усещах и любов.
Изобщо бях спряла. Часовникът ми не тиктакаше. Аз и бързо преминаващия живот около мен. А аз не мърдах.
И все пак, по някакъв извратен начин, точно тази болка, точно хората, които ме разочароваха, раниха, предадоха ми върнаха усмивката. Благодарение на тях сбъднах мечтата си да пиша. И аз пишех. Ден след ден. Година след година. Разказвах за тях, за да излекувам себе си. Пишех със сърцето си. И да ,всичко е лично. Думи, които не можех да им кажа. Думи, които не излизаха никога на време.
Зачудих се, дали да им се сърдя и дали да им благодаря. И избрах второто, седнах и написах писмо на всеки един. В духа на Коледата благодарих на тези, които ме нараниха. Поисках прошка, на тези които аз нараних. И сърцето отново заби.
Заби в нормалния си ритъм. Душата се освободи и отново искрите се върнах в очите.
Още по- странното е ,че ми отговориха. Някъде сухо. Някъде не. Но казах. Олекна ми.
Изправих се срещу страховете си. Странно е. Странно е да благодариш на някой разбил сърцето ти.
Но истината е, че Любовта съществува в различни форми. За някои е най- хубавото нещо и е споделена. Хората се откриват бързо и живеят в щастие, което сами изграждат.
За други тя си отива, но оставя светъл спомен.
Трети я срещат за кратко, но това време им носи само усмивки.
Но има и такава, която почти те убива. Раните и никога не минават. Обичаш хора, които не те обичат. Бориш се за хора, които никога не биха си помръднали пръста за теб. Ти си неправилния човек. Добрия приятел. Появяваме се твърде рано или прекалено късно. Плачем, усмихваме се, борим се. По свой собствен начин, но все някога минава.
Раните зарастват и остават белези, които се надяваме да изчезнат с времето.
Но избора дали да продължим е само наш. Само ние сме тези, които определят дали да се самобичуват за това, че са били наранени или да поемат дъх и да вървят и да търсят. Нови емоции, нови мигове, ново щастие.
Защото доброто е зад ъгъла и само трябва да се протегнем и да вземем , това което ни се полага. Никой не ни е обещавал щастие, но пък и никой не ни е казал, че не го заслужаваме.
И ти, и той, и тя и аз. Всеки един има право да търси. Да се надява, да дава шанс, защото вярвам, че все някога Любовта идва, но за да остане. Да държи ръката ти. Да изгледате филма с купа пуканки. Да се скара с теб и после отново да те прегърне.
Цялото щастие наистина е там. Зад ъгъла. Зад кой точно не знам, но ако трябва ще надникна зад всички. И колкото и днес очукано, закърпвано и не цяло да е сърцето ми аз го имам. То бие. Бие и е красиво, по своя си начин

Грешния избор

Реших да ви напиша за хората минали през живота ми. Но не просто за миг. Не тези, с които се разминавам всеки ден, а тези , оставили трайни следи. Тези, които по един или друг начин ме променяха. Не, че е безкрайно интересно за вас, но все пак това не е просто блог. А моя блог. Дневник на мисли ,чувства, спомени.
Има трима герои, които вече познавате. Аз рядко използвам имената им, но има едно , което ще спомена.
Като се замисля, май съм имала много безуспешни връзки. Винаги прецаквах нещо в най- хубавите моменти. И ако още съм със статус необвързана, е защото това е бил моя избор. Защото не съм била готова или просто съм преценила, че хората искащи да останат с мен до края, не са били правилните.
Но имаше един. Един на, който исках да кажа да, но не ми стигна смелост.
Ако сте чели поемата "Ралица" на Славейков, ще знаете, че там главния герой се казва Иво. Той умира.
Е, моя случай няма нищо общо. Нашия герои Иво се появи в интересн момент. Тъкмо бях хванала приятеля си, с който живеехме заедно и за когото няма и един ред написан, да ми изневерява. С бившата на брат му. Две години и половина не бях погледнала друг, но не знам от желание за отмъщение ли, от какво ми се прииска да си му го върна.
Иво го намерих в един сайт за запознанства. Около месец, че даже повече се опитваше да ме накара да се видим. Колебаех се. Но в един момент, казах да. Бяхме се разбрали. Нищо обвързавщо. Само секс.
Да, но не се получи точно така. Още първата вечер не беше само секс. Не знам какво беше, но имах нужда от него и той от мен. Лежахме на дивана в хола и просто говорехме. И колкото повече говорехме, толкова по- добре ни беше. И колкото по-често се виждахме, толкова по-трудно беше да се разделим. С него тя се чуствах желана, красива, умна. Никога не ни липсваха теми на разговор. А когато мълчахме, тишината не тежеше. Бях спокойна. Но моментите на щастие бяха редки. Разговорите по телефона дълги. Аз раздвоена.
Единия искаше от мен да бъда нещо друго. Да ме превърне в себе си. С неговите желания, представи . По неговия начин. С упреците, иронията. С вечното АКО.
Ако спреш да пушиш ще имаме даца.
Ако запишеш да учиш ще се оженим.
Ако мълчиш ще се разбираме.
Ако не си обличаш така...
Ако не говориш така...
Ако се промениш...
Ако, Ако , Ако. Условия, които можех да изпълня, но не беше редно.
А от другата страна Ивчо. С едно единствено условие, което и двамата не спазихме.
И в една от онези спокойни летни вечери, когато през отворения прозорец влиза лек прохладен ветрец. Там на същия диван, с приглушено осветление. Той ми разказа история, която никога няма да забравя.:
-" Комшийката ми излизаше с двама. Беше ми странно, но не я разбирах и не питах.
В един момент тя реши да се ожени за единия. Тогава я попитах как така е избрала точно определения от двама. И тя ми отговори - "Ами как ли? Мислено си представях, че разглеждам албума със снимки от моята сватба. И в мисления ми албум до мен беше човека, за който ще се омъжа"-аз слушах и съвсем не знаех какво иска да ми каже, но той продължи- И аз днес седях и си представих такъв албум със снимки. И до мен, беше ти."
Бях шокирана, очарована, разнежена. Замълчах. Не казах нищо. Радвах се и в същото време ми беше тъжно. Не можех да имам и двамата. Не исках и двамата. Много добре знаех, кой трябва да избера... съвсем друг е въпроса, аз какво направих.
Седях сама. Замислена между онзи, който ми предложи всичко, което някога съм искала, но за мен почти непознат и другия с условията, който две години и половина ме обичаше "достатъчно".
Непознатото зло или познатото. А може би не беше злина. Една седимица стоях сама. Нито единия, нито другия. Трябваше да помисля. Когато реших се обадих на Иво. Казах му, че не мога. Точно тогава беше и рожденния ден на г-н УСЛОВИЕ и го беше изиграл страдалец. И Ивчо със същата мила усмивка, държейки ръката каза, че разбира.Че не се сърди, но това не може да продължи. Исках да е той. Исках да избера него, но не ми стигна смелост. А беше единствения ,на когото ми се прииска да кажа да. С който разглеждахме един и същ албум. От една и съща сватба... Избрах грения човек.
Продължих с грешния човек още половин година. Тогава, когато една вечер си легнах до него и осъзнах колко чужд ми е бил винаги и колко сме различни.
Осъзнах, че любовта не е условие.
И казвайки на някога "Обичам те достатъчно"- не го обичаш. Защото любовта никога не е достатъчна. Че не гледаме един и същ албум. Дори никак не гледаме албуми. Че тишината между нас тежи, а нямаме и какво да си кажем.
Иво ме чакаше още известно време и после се отказа. Не вдигаше телефона. Не пишеше.
Но аз избрах да остана сама.
И не, не изпитвам вина, че изневерих на човека, който пръв ме предаде.
Не съжалявам, че за три секунди пратих три годишна връзка по дяволите.
Не съжалявам, че на раздяла не плаках. Истината е, че усетих единствено облекчение.
Съжалявам само, че избрях грешния човек. Че дадох втори шанс , на някой предал доверието ми, когато на вратата ми стоеше единствения, на който ми се прииска да кажа "Да"

Аз, Прехода и Ку- Ку бенд- една безмислена история, с много смисъл

1993 година. Или аз на 9 години. На скоро закупения цветен телевизор марка Велико Търново има две телевизии. Канал 1 и Ефир 2. Рядко пусках втората. То пък като се замисля, какво ли толкова освен Сънчо имах за гледане.
Но едно нещо ми привличаше вниманието от екрана. Една кукла с големи уши, говореща разни странни неща. Нищо не разбирах, но пък беше забавна. Разни батковци и каки говореха смешки по телевизията и пееха странни песни. До този момент бях слушала само Васил Найденов, Георги Христов, Лили Иванова, Силвия Кацарова. Но изведнъж един текст прикова вниманието ми : "Вчера в детската градина ток удари двама-трима
Две дечица веселушки светят като крушки."
Ако до сега все още някой се чуди, кое е предаването, значи е роден някъде към 2000г. И за да спрете да се чудите предаването беше Ку-ку. Първото забавно предаване, което аз гледах. Първия албум с музика, коята си купих и искрено се забавлявах "Ръгай чушки в боба"
Имаше едни много забавни хора. Един висок батко с малко коса,но пък дълга конска опашка, кльощав и някак сърдит. И пееше едини неприлични песни. "Мама на татко не дава, защото сме много деца"- чудех се какво пък мама не дава на тате? И ако ви е смешно, аз на 9 години вярвах, че дацата ги носят щъркелите. Е, този батко ми беше любимец. Сетихте ли се- Слави Трифонов.
Имаше и един нисичък и много смешен. Ще спестя чуденката, това е Васил Василев- Зуека. Е, тези двамата като застанеха един до друг на детската ми главица се изписваше една огромна усмивка.
Имаше и една какичка Мартина Вачкова. Камен Воденичаров, Стефан Рядков, Тончо Тукмакчиев. Всички тези хора днес чного трудно можете да ги засечете в едно предаване и дори в една телевизия.
1994година. Аз на 10 години. Световното първенство по футбол в Америка. "Шъ та праа да умиргаш.,
от любов да колабираш.
Само нека свърши мача,
пет деца ще ти избачкам. " Един рок . Един клип на покрива на един панелен блок и едни падащи бабички.
Същата година. Един от любимите ми албуми. Рома TV. Тогава точно бяха първите ми писателски опити. Бях сътворила първата си творба за класната ми. Но изведнъж в този албум, започнах да слушам текстовете. Или по- скоро да се заслушвам в тях. Да ми харесват съчетанията на думите. Тогава и започнах да харесвам песните, които не бяха хитове. Имах свои собствени класации. На първо място беше "Червената шапчица".
Мътни са сълзите,
сякаш от мастика,
пълнят ми очите,
пътя си не виждам.

Ходя без да спирам,
никъде не стигам,
нищо не намирам,
никого не искам.

Аз ли съм, не съм ли
на ръка си гледам,
на ръка си гледам,
пътя си не виждам.

Бягам и се връщам
все една и съща -
шапката червена,
а душата - черна!

Преобличах се като червената шапца и играех спектакъл, пак пред огледалото. Представях си какво си мисли та /героинята/, какво изпитва в този момент. И ако се чудите още къде се зароди желанието ми да пиша, сега вече си отговорихте. Не защото обичах да чета книги, а защото слушах музика. Между редовете , разигравах свой собствен сценарии. Започнах да чувам не с ушите, а със сърцето си.
1995 година един албум с една жълта обложка. Едни дребни снимчици на любимците ми от телевизора. Повечето за първи път ги виждах и се чудех, кои са. За мен съществуваха само трима и исках да виждам само тях, но все пак изрязах прилежно малките снимчици и ги залепих на подвързията на бележника ми, за което по- съсво ми се скараха и трябваше да сменя подвързията. Имаше един много хубав батко. Исках като стана голяма да се оженя за него. И не , не говоря за Слави Трифонов. Евгени Димитров- Маестрото беше. Сложила слушалките на ушите си , пусках уокмена и слушах "Дулсинея", която малко по- късно пеех със съучениците ми в преработен вариант. Тестово преработен вариант. Обличах дългата пола на майка ми и танцувах и пеех пред огледолото. Представях си как ще порастна и ще се оженя за онзи красив дългокос батко. Съответно, тази ми любов често се прехвърляше, но това не важното.
1996 година. Албума е "Хъшове". Този албум, песните вътре. Събитията случили се тогава промениха цялата държава. Едни хора обръснаха главите си /ако не ме лъже паметта беше тогава/. Някой ни подканяше да скачаме и викаме "Кой не скача е червен"
И ако сега трябва всеки от нас да е честен ще презнае, че тези хора като сценаристи, актьори, режисьори, музиканти, дадоха началната стъпка за осъществяването на истинския преход, който с дата днешна все още вървим. Все още се надяваме, че ще се промени нещо. В този албум имаше идна песен "Любов на прах", още си я пускам, при това често " Аз искам да съм див, неудобен и жив и да дразня питомния свят. Твърде дълго бях лъган и заслепен от любов на прах"
И правителството се смени. И това, което дойде спря любимото ми предаване. Любимото предаване на всички. Но то се връщаше в различни телевизии с други имена да бъде отново свалено.
Ще прескоча някои албуми. Ще проскоча няколко години защото, това което пиша не само ще стане твърдо дълго, но и съвсем ще ви объркам и няма скоро да стигна до там да където искам.
В пубертета пусках на майка ми Ташка и Бобашка
Обади се в къщи на ваште:
“Мила мамо, не бой се за мен!
На купон съм, недей да се плашиш,
ще се върна на другия ден!”
Копувах си билети и с с особена гордост ходех по концертите. До ден днешен знам всички песни. Милиони пъти съм пяла. Танцувала. Смяла съм се с това предаване и хората, които го създадоха.
Израстнах с тях. Възхищавах се на всеки един на сцената и зад сцената. Може би предимно се вглеждах в музика, а как не. Проплаках първите си любовни сълзи на "Жива рана". Глупости говоря, плакала съм на много песни. Изпратих първата си любов под музикалния съпровод на "Сбогом, моя Любов" точно в изпълнение на Слави Трифонов и Ку-Ку бенд. " Аз зная, без усмивка и без вест, ще дойде този ден. Дъхът ми ще спре.." -песен изпълнена от Георги Милчев- Годжи. Измисляла съм си танци на "Темна ли е мъгла паднала". Пеела съм по футболни мачове песничката за съдията.
По едно време мечтах да съм и певица в този същия бенд, уви не мога да пея.
Вече в гимназията музикалните ми вкусове се промениха. Но Слави Трифонов и Ку- Ку бенд за мен не бяха чалга. Не са и до днес. И на всеки един компютър из между P.I.F,
Майкъл Болтън, Тина Търнър, БГ топ 100р Топ 500, Whitesnake и подобни има и дискографията на тези хора. Те, които бяха до мен от 9 годишна. Днес на 27г все още се смея с тях пред телевизора.
Пишейки първия си сценарии за училищния концерт аз се учех от тях. Исках да покажа същата емация, която аз изпитвах гледайки ги. Уважавам професионализма и заряда , с който работят. Та можеш ли да не уважаваш човек сътворил текстове като тези:
Очите ми ме молеха да спра да гледам.
Очите ми твърдяха,че съм луд.
Луд за да ги карам да се взират и да те търсят там
там където отдавна не си и няма да те има.

Очите ми казваха,че са те виждали и друг път
че те познават много преди мен и знаят как бързо се променяш изчезваш но няма смисъл
няма смисъл насила да ги карам да търсят в теб това, което нямаш и което щях да видя
не ги послушах и ги държах отворени
когато ги затворих беше късно,
защото те бях пуснал вътре в себе си
и всичките ми думи и желания
бяха приели формата на твоите движения.

Сега...

Докато те изтръгвам от сърцето си
си мисля не е ли смешно това,че докато
гледах с отворени очи не забелязах нищо
и трябваше да ги затворя за да видя
очите ми ме молеха да спра да гледам,
очите ми твърдяха,че съм луд
за да ги карам да се взират и да те търсят там,
където отдавна не си и няма да те има
и трябваше да ги затворя за да видя..."

Преди да се родя
Една секунда преди да се родя
Изгубих най-голямата си битка
Една секунда преди да се родя
Аз бях награбил Господ за реверите
В лицето му крещях и пръсках слюнка
Наричах го със думи
От които в гърлото ми пламваха пожари
Обезумял го блъсках във земята
В очите ми сълзи и кръв се смесваха
Аз крещях, заплашвах, убеждавах
Накрая даже молех като пъзльо
И исках едно единствено
Едно единствено
Но той не ми го даде
Докато удрях той не се и дърпаше
А само ми се смееше със глас
Когато му омръзна той стисна юмруците ми в длани
Заби глава във челото ми
И каза:
Млъкни, върви, оправяй се самичък
И ето ме, дойдох
Изпратен тук отново
Един единствен
Или един от многото
Да проверя кое се харчи повече
И да сравня силата на словото
С тази на оловото
А исках щом тъй и тъй ще трябва да се раждам
Да се родя но не човек
А камък
Не защото ме е страх от хората
Не само
Не ме е страх от тях каквито са
Плът кръв кости мускули зъби
Не ме е страх
Но ме е страх от туй което те осещат
Тъга и самота
Любов и радост
Приятелства, предателства, измами
Не исках повече това
Но го получих
И за добавка - сърце ми даде Бога
Мой приятел
Пълни си го ми каза
С чувства разни
А ако щеш пък дръж си го и празно
Каквото и да направиш
Все ще е грешка
Ще ти е гадно но е забавно
На здраве копеле, наздраве, нали
Пък ти все някак там ще се оправиш
И ето ме дойдох изпратен тук отново
Един единствен
Или един от многото
Да проверя кое се харчи повече
И да сравня силата на словото
С тази на оловото
Повярва ли в това което ти говоря
Повярва ми, нали
Млъкни, недей да спориш
Сълзата ти в окото ти показва че ми вярваш
Краката ти в леглото ми показват че ми вярваш
Обичаш ли да слушаш истории в които
Все аз съм най-добрия
Все аз съм победител
Обичаш ли да идвам изстрадал и измъчен
А ти да ме обичаш за да не ми е мъчно
Обичаш ли да виждаш как в дълбокото се давя
И как поемам въздух когато насила ме спасяваш
Обичаш ли ме всеки път когато те излъжа
А после ти крещя че с нищо не съм ти длъжен
Обичаш ли когато те правя по-нещастна
Обичаш ме нали
Това е най-ужасното
Такива като тебе ме карат да се раждам
Отново и отново
Отново и отново
Отново и отново
И все човек не камък
И ето ме дойдох
Изпратен тук отново
Един единствен
Или един от многото
Да проверя кое се харчи повече
И да сравня силата на словото
С тази на оловото.

Лично за мен велик поет. Ивайло Вълчев, който заслужено трябва да бъде изучаван в учебниците по литература. Настръхвам всеки път, на всеки прочит и на всяка изпята песен.
Иво Сиромахов, чиито фейсбук статус следя непрекъснато."Беше изминал един обикновен български ден за едни обикновени българи, които – типично по български – отчаяно искаха да бъдат някакви други. (от книгата „Няма значение”)

Думи, които винаги изникват в съзананието ми. Защото типично по български никога не оценяваме хората както трябва и когато трябва. Типично по български забравяме не само от къде сме тръгнали, кой е вървял по пътя с нас, ами забравяме и каде отиваме. И ако все още се чудите доли това е ода за Шоуто на Слави Трифонов. Ода за Ку- ку бенд , ще сте се объркали.
Преписвайки тук темата "Аз- връстинк на прехода", погледнах цитатите, които съм използвала. Тогава осъзнах , аз, Прехода и тези хора ще ги нарека просто екипа на Шоуто с многото имена , израснахме заедно.
И няма да си кривя душата в излишна скромност, казвайки, че никога не съм мечтала за там. Мечтала съм. Но не за стола на водещия, а за стола до сценаристите. Хората, които пишеха моята история в песни. Тези, които ми показваха, че винаги има надежда. Че човек трябва да бъде себе си и да вярва в силите си. Да развива талантите си и да има воля да осъществи желанията си. Да сбъдне мечтите си и да работи близо 20 години работа, която го прави щастлив и удволетворен от себе си.
И на Коледа отново ще пусна тези хора в дома си през телевизора. Ще се смея с тях. Ще пея с тях. Вярата и надеждата ми, че все някога аз и Прехода ще сме досатъчно големи и разбарани, ще се осъщести скоро.
И написах всичко това защото, ако някой е решил да забрави аз помня.
Аз все още танцувам пред огледалото на същите песни.
Все още се вдъхновявам от същите хора и се развивам заедно с тях.