петък, 8 декември 2017 г.

Празни квадрати

Пази се от мен! Твърде съм силна за теб!
Научих се сама на всичко,
помогнаха ми моите неистинтски любови.
Научиха ме как да се обичам,
защото недостатъчна им беше любовта.

вторник, 5 декември 2017 г.

понеделник, 4 декември 2017 г.

Сбогуване

Напразно чукаш на вратата!
Празен е отдавна този дом.
Тук сега живее само мрак,
само спомени от теб и мен,
любов потънала във прах.

събота, 2 декември 2017 г.

Не стига само любовта

Помниш ли последната ни среща?
Сякаш беше вчера... 
за последно ме погледна
със нескрита обич във очите,
после стана много тихо.

Зима

Звъни ли телефонът?
Може би си ти, може би ще вдигна.
И ще преглътна пълните в очите ми сълзи,
ще се усмихна, та дори и тъжно.

сряда, 15 март 2017 г.

Да обичаш на инат

Изгубих се във мъглите от хора,
изгубих се в пясъчните блата,
във пътища прашни,
огледах се в криви огледала.

петък, 10 март 2017 г.

Бог плаче

Продължително вали от дни,
навярно Господ плаче!
Навярно твърде много Го боли
и именно така ще ни Го покаже.

четвъртък, 23 февруари 2017 г.

Триптих на Любовта -Час III- Пречистване

Разхвърляно страдание на бели листи,
мечти разбити с ярост в четирите стени.
Откраднати от вятъра чувства
и сълзи превърнати в звезди.
Догарящата свещ и тиха молитва ....


петък, 17 февруари 2017 г.

Триптих на любовта - Част II- Обичай ме човешки

Обичай ме човешки...
Спомняш ли си как се случва любовта...
И аз съм Божие творение,
създадено от кал, премесено с вода...
Несъвършена, твърде грешна
и нося своя кръст сама.

Триптих на любовта - Част I - Как не се обича

Свещта догаря бавно в ръката ...
Молитва тиха, спряла по средата ...
Въпрос тежи във тишината ...
Къде остана любовта?

Днес не ми е до молитва...

петък, 26 август 2016 г.

Мъртвият град

За път се приготвям грижливо.
В раницата поставям надежди,
несесера зареждам с  мечти.
Подреждам бъдещи спомени,
търся къде да оставя следи.
Пуснах в слушалките песен,
толкова нежно звучи ми сега.

четвъртък, 25 август 2016 г.

Преди да дойде есента

Четирите стени са тъжно бели.
Рамките със снимки  хванали са прах.
Запечатани мигове и чувства.
Увехнал спомен и настъпил мрак.

И чашата стои на пода още,
настъпвам счупените стъкълца.
Поемам от дима отровен,
зад заключената скърцаща врата.

сряда, 24 август 2016 г.

Ветровити мисли

Моето време ли беше това?
Родих се между белите листи,
родих се с милиони мечти.
Хвърлях се в бой с ветровете,
за каузи, които сърцето само си избра.
Падах хиляди пъти ранена,
приятелски огън забит дълбока в гърба.
Родих ли се в правилно време,
вече не зная.
Ветровете дори срещу мен не излизат.

събота, 4 юни 2016 г.

Ако любов нямам

Ако любов нямам
звуците превръщат се в тишина.
В изгубено ехо сред планините.
в пресъхнала пустинна река.
В бездни, празни пространства,
в изгубена лодка сред бурно море.

сряда, 6 април 2016 г.

Залези

Днес ще ти разкажа за залезите ...
Онези, които ти ми подари.
За залязващите алени слънца,
за усмивките среднощни,
за желанието, което пожелах си на една звезда.

сряда, 9 март 2016 г.

Всичко


Пресъхваше изворът в очите ми!
По лицето бе останала диря от сълзите, които изплаках. Тези, които преглътнах, се бяха вкопчили в гърлото ми и спираха въздуха... Макар отдавна да не дишах...
И ако все пак го правех, то дишах от него. Вдишвах него.
Затварях очите си и поемах с цялото си същество любовта му...

понеделник, 7 март 2016 г.

Сезони на сърцето

Студено е ...
Не вън, а вътре! Там между гърдите ми и леко в ляво.
Премина истеричната ми пролет,
онази във която бях красива.
Когато чувствата ми още се разлистваха
и вярвах, че човек живее само да обича.

петък, 15 януари 2016 г.

Мълчи ли ти се с мен?

Невидимата граница е между нас.
Тежи в паузата по телефона.

Мълчи ли ти се с мен?
Това, което имам да ти кажа!
Това, което не изричам!
Това, което нощем плача!
Това, което утре ще отричам!

неделя, 22 ноември 2015 г.

Нощта на върбата

 Стъмни се. На небето се бяха струпали толкова облаци, та ако не бе уличната лампа, щеше да е непрогледен мрак. Вятърът свистеше силно и шумно. Наоколо хвърчаха полиетиленови торбички, хартия и прах. Чуваше се трясък на ламарина, удрящ се в керемидите на далечен покрив. Улицата бе празна. Моторите на колите отдавна заспали, а прозорците на жилищните сгради тъмни, също като тази нощ.

неделя, 8 ноември 2015 г.

Преди изгрев

- Той ми липсва!
-Кой?
-Онзи, за когото вече не говоря. Липсва ми! Не го искам, просто ми липсва. Не любовникът, липсва ми приятелят у него. С него можех да говоря за всичко.
За празнините в душата ми. За нощите, в които се въртя. За хилядите мисли.
Пречупи ме! Уби душата ми! ... И все пак ми липсва...
Целият ми свят изчезна, изгоря в алените огньове на залеза. Отряза крилата ми, а така обичах да летя. Взе ми всичко!
Празна съм!

неделя, 6 септември 2015 г.

Това ли беше любовта ти?

Ето я, момиче любовта ти!
Затворен пръстен във кутия,
който някога красеше безименият пръст.
Проблясват кристалите прегръщащи сребро.
Ето ,това е любовта ти!
В черната от кадифе кутия.
За нея ли живя?
Но я обичаше , нали!?

събота, 29 август 2015 г.

Когато луната не спи

                                                                                   Луната беше пълна, а нощта красиво топла.
Повяваше лек ветрец, за да не позволи клоните на дърветата да заспят.
Лятото си отиваше ... Неусетно и хладно ...
Щурците го изпращаха, свирейки на цигулките все по-красиви песни.
Луната бе направила път от светлина ... а звездите се отдръпваха, сякаш носеха воал на невеста. Не искаха да я засенчат и светлините им сякаш изчезваха, потънали в небесната шир.

Пречистване

Загледана в собствен  образ, аз ли съм това?!
Или просто части взряни в мен самата. На аз, която бях...
На тази аз, която станах ...
Обичаща ... останалите спомени,
за някой, който днес не съществува.
Някой, който мисля ... може би обичах.
Или вече не ...
Съмнявам се дори, че аз самата съществувах.
Изгубих се в измислената си реалност.
В празнотата, която ме плени.

неделя, 23 август 2015 г.

Пророк Йона в големия град

„И биде слово Господне към Иона,син Аматиев: „стани, иди в Ниневия, град голям, и проповядвай в него, защото злодеянията му достигат до Мене”. И стана Иона да побегне в Тарсис от лицето Господне.” (Иона 1:1-3)
           
Това няма да е преразказ, нито анализ, нито научно съчинение, а мои размисли в една нетипична форма.

вторник, 18 август 2015 г.

Ангелът

През нощта небето се разцепи с гръм.
Светкавица озари небесната шир ...
Безпощадно ...
Чак звездите се скриха зад огромната луна.
Настана тишина...
Дълбока... Тягостна ...
Някъде в полето лежеше ангел. Останал без крилете си. Гол и сам.

понеделник, 17 август 2015 г.

Глаголи

Събуждах се. 
Мечтах.
Танцувах под дъждовни капки.
И скачах в локвите с усмивка.
Вярвах и потъвах във безверие.
Летях и падах в прашните пътеки.
Пълзях...
Окалях се.
Изцапах се...

петък, 19 юни 2015 г.

Игри

Събудих се!
Не исках да отварям очите си.
Бях разбита.
Нямах нищо.
Нямах теб...
Бях пионка в твоята игра на шах срещу света.
Ти оцеля. Оцеля, аз бях човекът, който те спаси.

вторник, 9 юни 2015 г.

Мълчание

 Сбогувахме се с теб!
Бе тихо. Твърде много казахме до днес. Сега мълчим!
Толкова остана от изпепеляващата обич.
От огньовете от чувства.
От танците в дъжда.
От общите молитви.


четвъртък, 14 май 2015 г.

Научи ме - спомен за един прекрасен човек

   Тя беше малка жена. Около 1,50-1,60м. Зад тъмно боядисаната и коса, прозираха белите косъмчета, признак на отминаваща младост и вече дошла мъдрост. Влезе в стаята тихо, говореше бавно , сякаш времето никога нямаше да свърши. В очите и пълни с блясък се четеше доброта. Разказваше своите уроци като приказка, която не исках да свършва...

понеделник, 29 декември 2014 г.

Написах се

Написах се. Разказах се изцяло, върху бели листи.
 Вместо точки, сложих твърде много интервали.
Събрах писмата си в кутии
стиховете в пожълтелите тетрадки.
Прибрах ги в шкафа,
написаното по веднъж прочитам.
Не се научих да използвам чернова,
човек еднакво не обича.
Коректор за сърцето няма,  
а римите дори еднакви,
подредени са различно.

Разказах себе си на непознати.
Поплаках върху белите си листи.
За другите останах като сянка,
скрила се между стените.

Градях ги толкова години.
Крепости, но някъде оставях и вратички,
които някой да открие,
или през тях да влизат птици.

Написах част от себе си. 
Разказах болките си върху бели листи.
И вече няма запетайки.
Полета бели или скрити мисли.
Събрах писмата си в една кутия.
Прибрах ги в скрина.
Стената около сърцето падна.
Болката разказана премина.

сряда, 24 декември 2014 г.

Алени залези

                                                                                                         Обичам червените залези.
Тъй ярки и светли,
изпълват небесната шир.
Сякаш огньове преплетени
водят своята битка...
Обичам ги, както устните парещи,
прехапани сякаш до кръв.
Обичам в небето и капките падащи,
сякаш сълзи проляти за първи път.
И любовта- тя също така е обагрена
в тъжно червено,
понякога  от нея дълбоко боли.
И падат сълзи вледенени,
превръщат се тихо във сняг.
Пред прага натрупват се преспи,
а червеният залез превръща се в мрак.
Но утрото пак ще настъпи,
може би, пак някой ден.
Може би някой друг ще обичам
защо ти не обичаше достатъчно мен
Но аз обикнах червените залези,
в тях изпратих лястовичи ята.
Така лекувах си раните,
гледайки как настъпва нощта.

четвъртък, 13 ноември 2014 г.

Тази нощ ще си поплача

И тази нощ ще си поплача...
Не успя да уловиш сълзите ми през телефона.
Успях да ги прикрия,беше лесно...
Отново уча се сама да ходя,
да дишам, да живея.
И тази нощ ще си поплача...
Прегърнала жилетката ти,
която още пази аромат на теб.
Взряна в празния таван
прегърнала възглавницата, на която спеше ти.
И тази нощ ще си поплача...
Ще прегърна още някой спомен,
мислейки си, че е бил изтрит.
Ще се повъртя самотно,
ще си повтарям,че не ме боли.
И за пореден път ще си погледна телефона,
защото ти си този, който последен казал си ми лека нощ.
Ще си поплача... Може и отново на Бог да се помоля,
да ми върне любовта...
И ако дори не успее, да отнеме болката ми през деня.
А вечер пак ще плача...
Вероятно дълго ще тъгувам.
Ще се задушавам, ще боли.
Но тази нощ ще си поплача...
Ще  ти кажа отново лека нощ.
А другото го знаеш.
Обичам те!


сряда, 29 октомври 2014 г.

Призрачна стая

Ще влезеш в празната стая, за първи път ще усетиш колко е огромна и празна. Студенината, която лъха от нея ще те задуши.
 Леглото още носи аромат на Нея.
Спомени ще те завият ,но ще е хладно.
Тя вече не е там.
Няма да се свие до теб, няма да погали лицето ти.
Няма да преплете краката си в твоите, няма да усетиш топлината и.
Няма да чуеш гласът и.

четвъртък, 29 май 2014 г.

Мъничко не достига


Вярвах в любовта. Навярно прочетох твърде много приказки. Гледах твърде много романтични филми. И  чаках, толкова дълго чаках да завали пороен дъжд, за да може някой да ме целуне , докато капките дъжд се стичат по лицата ни.

неделя, 16 февруари 2014 г.

Пътища

Чувствам душата си  като влак. 
Като купе на някой стар и прашен вагон, в който разни хора влизаха и излизаха през плъзгащата се леко врата.
 Толкова много лица , токова много имена.
Толкова много истории знам.
 Толкова хора запомних, а други забравих с времето. 
Всеки по нещичко от себе си остави в мен.
  Някои влизаха просто за малко. Някои носеха ми усмивки, други тъга.

петък, 14 февруари 2014 г.

Бях

Изстрадах те. 
Дори и не заплаках....
Предаде ме ...
Защото бях до теб , когато искаше да помълчиш.
Вярвах в теб, когато сам се бе предал.
Подадох ти ръка, когато долу падна.

петък, 7 февруари 2014 г.

Счупено е

   Счупено е. Липсват му парчета.
   Опитах да го залепя. 
   Опитах с нежност.
    Опитах с доброта.

Подадох ти ръка.
Аз вярвах в теб, когато никой не повярва.
И махах ти рогата, на тяхно място ти поставих ореол.
Нарисувах ти дори крила.
Повярвах, че ще мога, счупеното в теб да залепя.

вторник, 24 декември 2013 г.

Бъдни Вечер на сем.Стаматови

  Тази история е съвсем измислена, героите също, а събитията съвсем. Ако някой се разпознае, то това е абсолютно случайно и никак нарочно. Може би, авторката е използвала цитати чути от някъде, от някого когато познава, но основно е просто измислица на болният и мозък





Беше рано сутринта на 24 декември. Слънцето се опитваше да се пребори с гъстите облаци над Витоша, за да се усмихне на празничният ден. Емко и Мария Стаматови се измъкваха бавно изпод топлите завивки и се приготвяха за празника. Направиха си по едно черно кафе в джезвето и запалиха по цигара.

четвъртък, 12 декември 2013 г.

Моят поглед върху Църквата и Богословието- Мнението на мирянка

  Живеем в опакова държава. Безредна, беззаконна, застаряваща. Живеем без вяра. Без морал. Оплюваме всичко, всички. Чистим съвестта си. Говорим колко широко скроен народ сме, как приемаме всичко и всички, но не е така.
  В последно време се нагледах на предавания, в които се засяга най-святото. Църквата и Бог. Разни хора, в разни телевизии сочат с пръст монаси , свещеници, миряни. Те обвиняват и слагат всички под общ знаменател. Дори искаха да окупират и Богословският факултет, защото преподавателите  протестират. А аз питам защо? Кому пречим наистина? Хвърляйки кал по тези хора, не остава ли част от нея по нашите ръце?

сряда, 6 ноември 2013 г.

За Любовта и Драмата

 Мислех си , мислех си , за моята муза. Винаги са ме питали , защо пиша тъжни неща. Може би, просто драмата е моята движеща муза. Може би е моят начин душата ми да се самолекува.
  Но защо пък да е тъжно. Аз пиша за любов, а тя не може да носи тъга...
  Тя дава радост.

неделя, 3 ноември 2013 г.

Исках да ти кажа

 Исках да ти кажа хиляди неща.
 Искаше ми се за миг до тебе да поседна.
 Още веднъж да да стопля моята, в твоята ръка....
 Искаше ми се да спра времето за миг.
 И прошка май да ти поискам.
 Но взирам се в голямата луната....

петък, 1 ноември 2013 г.

Просяк

Непотребен си. Изоставен. 
Просещ днешната трохица  хляб.
Мръсен си и прашен.
 Ровещ в контейнера с боклук. 
Вътре има недопита  бира и един догарящ фас.

Живота си, така ли си представи? 

понеделник, 22 юли 2013 г.

Обикновено

 Нов ден. Слънцето опитваше да си поправи път през облаците. Гъсти и сиви. Рано сутрин е. Студено е.  Улиците празни, а е само Понеделник.  Не, че има някакво значение. Всички дни си приличат, идват и си отиват. Понякога бавно. Толкова бавно, сякаш секундите са цели дни. Мъчително, изнервящо ... досадно.

неделя, 21 юли 2013 г.

Мисли

 Сложила слушалките в ушите си, вървях към поредната спирка. Повтаряше се звукът от една и съща песен, вече цяла седмица. Опитвах се с музиката да прогоня мислите си. Но те просто нахлуваха и се разхождаха хаотично в главата ми.
  Мисли. Имах ги в излишък.  Исках да се спрат за миг. Да се насладя на тишината. Но те отваряха вратата и се разхождаха  в съзнанието ми.

сряда, 17 юли 2013 г.

Помниш ли я

 Помниш ли ? Помниш ли момичето с абаносовите коси, бяло лице и очите преливащи от топло кафяво , през пролетно зелено , до нежно жълто? Помниш ли усмивката и блясъкът в същите тези очи ....
   Аз я за забравих. Оставих я приседнала на пейката , през онази пролетна нощ. Загледана в асфалтирания път, докато капките дъжд се стичаха по лицето и.

неделя, 14 юли 2013 г.

Слънчогледите превръщат се в слънца

Обичай ме!
Не искам нищо друго.
Обичай ме!
Ще ти покажа как слънчогледите превръщат се в цветя.
Как с пръсти по стъклата се рисува.
Ще ти върна многократно обичта.

понеделник, 24 юни 2013 г.

Нощ

Беше поредната гореща нощ. От онези, в които сякаш  тежестта на топлината  те хваща за гърлото в опит да те задуши.
  Тя се въртеше в леглото и наместваше за хиляден път разхвърляните възглавници.

сряда, 29 май 2013 г.

Нощта на поета

В душата на поета,
 раждат се усмивки вместо изгреви.
А бурите заместени са със силен плач.
Болката изказана със думи,
за да върне утре своя смях.

неделя, 26 май 2013 г.

Прошка

Прощавам ти!
Чуваш ли! Прощавам ти! Не ме боли.
Прощавам ти, за дето те обичах толкова силно.
За дето очаквах, нещо което никога не се и завърна.

Някой като теб

 Някой някъде, далеч гледа същата звезда.
 Някой, някъде, далеч се моли.
 Някой, някъде протяга в тъмнината ръка.
Някой ,някъде  си води монолози.

И болките прикрити зад усмивките.
Там са и сълзите задушени в смях.

сряда, 22 май 2013 г.

Паднал ангел

Вдишваш въздух отново.
Дишаш!
Сякаш никога не си го правила преди.
Скъсана, прашна и болна...
Паднал ангел , свит в калта.
Дишай!

четвъртък, 4 април 2013 г.

Монологът на самотата


Търсих те. Търсих те толкова много. …
Живеех за тебе.
Падах  на прашната улица.
 До кръв се раних.
Но ставах отново
. И търсех те в песните.
Търсех те в думите.
Търсех те в римите.

понеделник, 1 април 2013 г.

Толкова много


Наричах те по име.
 А тайничко нашепвах ти любими.
Обичах те толкова много.
Толкова много… много.
Дишах въздух от тебе.
 Живеех за тебе.

вторник, 12 март 2013 г.

Крепостта на сърцето

Скрито някъде дълбоко, зад каменна обвивка едно сърце туптеше бавно.
 Почти безшумно.
 Едно сърце , ранявано, предавано, стоеше тихо.
Направило пашкул от собствените си сълзи.
Бе гледало миражи твърде дълго,
бе вярвало в измислени мечти.