четвъртък, 28 юни 2007 г.

Поредното последно писмо

Всичко, което не можех да ти кажа ... всичко, което толкова исках да ти кажа .... Опитах се да го събера на бял лист хартия ... но ...
Но листовете ставаха тетрадки, а аз все не бях казала всичко, все бе малко и не достатъчно.. все забравях по нещо важно и започвах отново .
Сега отново ти пиша поредното неизпратено писмо ... това са поредните заседнали в гърлото ми думи ... поредните търкулнали се по лицето ми сълзи .... Поредният лист, в поредната тетрадка от купа с неизпратени до теб писма.
А дори не знам от къде да започна ..Почуквам с химикалката в/у белия лист, но не виждам буквите – очите отдавна вече са замъглени от напиращите сълзи ... А сега си спомням ....
Когато те срещнах за първи път- дори не те харесвах. За мен не значеше нищо.
Доскоро дори те проклинах за болката, която изпитвам и днес ...
Боли ме ...
Боли за многото не казани „Обичам те”, за нощите , в които седях и те чаках ... боли ... Боли за всеки път, когато исках да ти простя ,но бях безсилна ....
Познаваш ли тази болка?
Боли от това, че ти ми показа колко може да бъде хубав живота. Научи ме да се усмихвам на звездите, да се радвам на малките цветя и да виждам любовта в очите не в думите .. Научи ме да вярвам. Да имам нужда от теб. Да ти давам цялата си любов, да бъда щастлива и да плача с теб...
.... а после ми отне всичко .....
В онази нощ. През онзи Велик ден, ти взе със себе си, всичко това, което ме бе дал ...
И нямаше вече звезди, които да светят за мен, нямаше ги вече цветята, които ти късаше нощем от градините и ги поставяше над леглото ми ... нямаше очи, в които да гледам, а те да ми казват обичам те ....
Нямаше те ...
Останах без нищо ....
С изпразнено сърце. Тишина. Болка.
Болка за неизживяните още мигове, за нечутите още песни на птиците, за не изказаните думи, за ненаправените грешки, дори за неказаното сбогом.
Боли ме !
Дори раздялата ни не бе раздяла. Просто си тръгнахме един от друг, премълчавайки толкова много. Дори не можах да се разплача... Просто се задушавах. Въздухът ми беше малко. Седях на онази пейка и се взирах в пътя, по който бе си тръгнал ти ..... Знаех, че няма да те последвам, но дори нямах силата да ти кажа това сбогом . Нямах сила да те спра. Нямах сила да сглобявам пъзела на нашата любов , а можех ...
Нямах нищо!
Нищо освен спомена за теб!
А днес ли?!
Днес отново те обичам със същата сила. Все още гледайки звездите мисля за теб. Все още когато настъпи пролетта и птичките запеят и разцъфнат първите цветя, аз си спомням за теб – ти ме научи как се обича.
Но пропусна само едно. ....
Най- важния урок остана непредаден...
Не ме научи да забравям!
Май затова не мога да престана да те обичам

2 коментара:

Анонимен каза...

Aw, this was a really nice post. In idea I would like to put in writing like this additionally - taking time and actual effort to make a very good article… but what can I say… I procrastinate alot and by no means seem to get something done.

Анонимен каза...

Today is virtuous poorly, isn't it?