четвъртък, 12 януари 2012 г.

Изтрих те


Искаш ли да ти разкажа? Да ти разкажа за времето, в което чаках да ми звънеш, а телофона ми мълчеше. Тогава, когато очаквах, когато се надявах и плачех...
Тогава, когато ти ме отлагаше за друг път. За утре. А утрето се случваше след седмица... Когато ти звънях, а ти не вдигаше, а после казваше "Не съм чул"

Сега звъниш. Но аз не те очаквам. Не съм те търсила. Не те и искам. Не плача, а в телефона ми , отдавна спомени от теб няма останали. И съобщенията ти изтрих. И теб изтрих от мислите си.
Изтъргах те от пода на сърцето ми. Промих раните със сълзи. Спомените ни, заместих с мечти, за нещо друго. За някой друг. С мечти за себе си, но не за теб.
Липсвала съм ти, отново. Но липсвам ти със закъснение. Дори не знам, дали наистина ти липсвам. Това вече съм го чувала и друг път. Знам и как завършва всичко.
Простих ти, но не мога да забравя. За дните в очакване, за безсънните нощи. За пътите , в които отлагаше , а аз те очаквах. За годината на агония,в която съдистично ти ме измъчваше. Когато казваше, че ме обичаш- когато лъжеше с най- святата дума. Защо ми е такава измамна любов, като твоята? Колко пъти още трябва да ти повярвам? Не вярвам. Не искам да вярвам. Ти отново лъжеш. За хиляден път.
Спрях да ти вярвам. Спрях да очаквам. Телефона мълча твърде дълго. Твърде дълго се надявах. Наивно, направо до глупост, аз чаках и чаках. Криех сълзите. Попиваше ги възглавницата. Говорех си сама с нощта, защото теб просто те нямаше. Аз свикнах сама. Научих се да бъда сама. Да се справям с всичко сама. И днес не си ми нужен.
Днес не те обичам, защото обичайки теб, намразвах себе си. Мрезех се за слабостта си.
А днес, наистина отивай си. Това го можеш най- добре.
Не ми звъни. Изтрих те. Изтъргах те от пода , на мъничкото ми сърце.
Публикуване на коментар