На къде вървя? Вървя ли изобщо? Или просто останах там, на кръстовището, по пътя, който не поех. Думите, които не казах. Извинения, които не понесох. Грешките , за които така и не си простих.
Събирах букети от мечти, които не успях да осъществя. Имах си езеро от сълзите, изплакани за грешните хора. Поляна от илюзии. Картини на разбитото ми сърце. Броня от безизраност, за да не могат отново да ме наранят. Маратонки, с които да бягам. Да бягам бързо и далеч от непознатото.
Страх от пеперуди в стомаха. Убивах ги в момента, в които започваха леко да припърхват. Толкова рядко идваха, а аз ги убивах. Вярвах, че ако първо аз ги нараня, те няма да наранят мен. Няма да видят болката в очите. Сърцето просещо любов.
Вярвах, че повече чувства няма да бъдат напразно разпилени и отнесени от вятъра. Криех сълзите в дъждовните капки. Заглушавах виковете с възглавница пред лицето. Прикрита от тъмнината и тишината страдах в нощите, в които разбирах грешките си, но не можех да спра. Защитавах се. Бронирах се. Предпазвах се от любовта, която така отчаяно исках.
Държах се студено. Бях корава и силна. Но дълбока в себе си, безкрайно ранима. Страхлива. Не можех вече да обичам. Аз не мога да обичам. А искам да обичам. Да мога отново да се зарадвам. Бронята да се разруши. Цветята да се пръснат и да спре да вали. Да излекувам сърцето с езерната вода. Да го преодолея. Да бъда щастлива. Да не бъда сама
Няма коментари:
Публикуване на коментар