сряда, 21 декември 2011 г.

Аз, Прехода и Ку- Ку бенд- една безмислена история, с много смисъл


1993 година. Или аз на 9 години. На скоро закупения цветен телевизор марка Велико Търново има две телевизии. Канал 1 и Ефир 2. Рядко пусках втората. То пък като се замисля, какво ли толкова освен Сънчо имах за гледане.
Но едно нещо ми привличаше вниманието от екрана. Една кукла с големи уши, говореща разни странни неща. Нищо не разбирах, но пък беше забавна. Разни батковци и каки говореха смешки по телевизията и пееха странни песни. До този момент бях слушала само Васил Найденов, Георги Христов, Лили Иванова, Силвия Кацарова. Но изведнъж един текст прикова вниманието ми : "Вчера в детската градина ток удари двама-трима
Две дечица веселушки светят като крушки."

Ако до сега все още някой се чуди, кое е предаването, значи е роден някъде към 2000г. И за да спрете да се чудите предаването беше Ку-ку. Първото забавно предаване, което аз гледах. Първия албум с музика, коята си купих и искрено се забавлявах "Ръгай чушки в боба"
Имаше едни много забавни хора. Един висок батко с малко коса,но пък дълга конска опашка, кльощав и някак сърдит. И пееше едини неприлични песни. "Мама на татко не дава, защото сме много деца"- чудех се какво пък мама не дава на тате? И ако ви е смешно, аз на 9 години вярвах, че дацата ги носят щъркелите. Е, този батко ми беше любимец. Сетихте ли се- Слави Трифонов.
Имаше и един нисичък и много смешен. Ще спестя чуденката, това е Васил Василев- Зуека. Е, тези двамата като застанеха един до друг на детската ми главица се изписваше една огромна усмивка.
Имаше и една какичка Мартина Вачкова. Камен Воденичаров, Стефан Рядков, Тончо Тукмакчиев. Всички тези хора днес чного трудно можете да ги засечете в едно предаване и дори в една телевизия.
1994година. Аз на 10 години. Световното първенство по футбол в Америка. "Шъ та праа да умиргаш.,
от любов да колабираш.
Само нека свърши мача,
пет деца ще ти избачкам. " Един рок . Един клип на покрива на един панелен блок и едни падащи бабички.
Същата година. Един от любимите ми албуми. Рома TV. Тогава точно бяха първите ми писателски опити. Бях сътворила първата си творба за класната ми. Но изведнъж в този албум, започнах да слушам текстовете. Или по- скоро да се заслушвам в тях. Да ми харесват съчетанията на думите. Тогава и започнах да харесвам песните, които не бяха хитове. Имах свои собствени класации. На първо място беше "Червената шапчица".
Мътни са сълзите,
сякаш от мастика,
пълнят ми очите,
пътя си не виждам.

Ходя без да спирам,
никъде не стигам,
нищо не намирам,
никого не искам.

Аз ли съм, не съм ли
на ръка си гледам,
на ръка си гледам,
пътя си не виждам.

Бягам и се връщам
все една и съща -
шапката червена,
а душата - черна!

Преобличах се като червената шапца и играех спектакъл, пак пред огледалото. Представях си какво си мисли та /героинята/, какво изпитва в този момент. И ако се чудите още къде се зароди желанието ми да пиша, сега вече си отговорихте. Не защото обичах да чета книги, а защото слушах музика. Между редовете , разигравах свой собствен сценарии. Започнах да чувам не с ушите, а със сърцето си.
1995 година един албум с една жълта обложка. Едни дребни снимчици на любимците ми от телевизора. Повечето за първи път ги виждах и се чудех, кои са. За мен съществуваха само трима и исках да виждам само тях, но все пак изрязах прилежно малките снимчици и ги залепих на подвързията на бележника ми, за което по- съсво ми се скараха и трябваше да сменя подвързията. Имаше един много хубав батко. Исках като стана голяма да се оженя за него. И не , не говоря за Слави Трифонов. Евгени Димитров- Маестрото беше. Сложила слушалките на ушите си , пусках уокмена и слушах "Дулсинея", която малко по- късно пеех със съучениците ми в преработен вариант. Тестово преработен вариант. Обличах дългата пола на майка ми и танцувах и пеех пред огледолото. Представях си как ще порастна и ще се оженя за онзи красив дългокос батко. Съответно, тази ми любов често се прехвърляше, но това не важното.
1996 година. Албума е "Хъшове". Този албум, песните вътре. Събитията случили се тогава промениха цялата държава. Едни хора обръснаха главите си /ако не ме лъже паметта беше тогава/. Някой ни подканяше да скачаме и викаме "Кой не скача е червен"
И ако сега трябва всеки от нас да е честен ще презнае, че тези хора като сценаристи, актьори, режисьори, музиканти, дадоха началната стъпка за осъществяването на истинския преход, който с дата днешна все още вървим. Все още се надяваме, че ще се промени нещо. В този албум имаше идна песен "Любов на прах", още си я пускам, при това често " Аз искам да съм див, неудобен и жив и да дразня питомния свят. Твърде дълго бях лъган и заслепен от любов на прах"
И правителството се смени. И това, което дойде спря любимото ми предаване. Любимото предаване на всички. Но то се връщаше в различни телевизии с други имена да бъде отново свалено.
Ще прескоча някои албуми. Ще проскоча няколко години защото, това което пиша не само ще стане твърдо дълго, но и съвсем ще ви объркам и няма скоро да стигна до там да където искам.
В пубертета пусках на майка ми Ташка и Бобашка
Обади се в къщи на ваште:
“Мила мамо, не бой се за мен!
На купон съм, недей да се плашиш,
ще се върна на другия ден!”
Копувах си билети и с с особена гордост ходех по концертите. До ден днешен знам всички песни. Милиони пъти съм пяла. Танцувала. Смяла съм се с това предаване и хората, които го създадоха.
Израстнах с тях. Възхищавах се на всеки един на сцената и зад сцената. Може би предимно се вглеждах в музика, а как не. Проплаках първите си любовни сълзи на "Жива рана". Глупости говоря, плакала съм на много песни. Изпратих първата си любов под музикалния съпровод на "Сбогом, моя Любов" точно в изпълнение на Слави Трифонов и Ку-Ку бенд. " Аз зная, без усмивка и без вест, ще дойде този ден. Дъхът ми ще спре.." -песен изпълнена от Георги Милчев- Годжи. Измисляла съм си танци на "Темна ли е мъгла паднала". Пеела съм по футболни мачове песничката за съдията.
По едно време мечтах да съм и певица в този същия бенд, уви не мога да пея.
Вече в гимназията музикалните ми вкусове се промениха. Но Слави Трифонов и Ку- Ку бенд за мен не бяха чалга. Не са и до днес. И на всеки един компютър из между P.I.F,
Майкъл Болтън, Тина Търнър, БГ топ 100р Топ 500, Whitesnake и подобни има и дискографията на тези хора. Те, които бяха до мен от 9 годишна. Днес на 27г все още се смея с тях пред телевизора.
Пишейки първия си сценарии за училищния концерт аз се учех от тях. Исках да покажа същата емация, която аз изпитвах гледайки ги. Уважавам професионализма и заряда , с който работят. Та можеш ли да не уважаваш човек сътворил текстове като тези:
Очите ми ме молеха да спра да гледам.
Очите ми твърдяха,че съм луд.
Луд за да ги карам да се взират и да те търсят там
там където отдавна не си и няма да те има.

Очите ми казваха,че са те виждали и друг път
че те познават много преди мен и знаят как бързо се променяш изчезваш но няма смисъл
няма смисъл насила да ги карам да търсят в теб това, което нямаш и което щях да видя
не ги послушах и ги държах отворени
когато ги затворих беше късно,
защото те бях пуснал вътре в себе си
и всичките ми думи и желания
бяха приели формата на твоите движения.

Сега...

Докато те изтръгвам от сърцето си
си мисля не е ли смешно това,че докато
гледах с отворени очи не забелязах нищо
и трябваше да ги затворя за да видя
очите ми ме молеха да спра да гледам,
очите ми твърдяха,че съм луд
за да ги карам да се взират и да те търсят там,
където отдавна не си и няма да те има
и трябваше да ги затворя за да видя..."

Преди да се родя
Една секунда преди да се родя
Изгубих най-голямата си битка
Една секунда преди да се родя
Аз бях награбил Господ за реверите
В лицето му крещях и пръсках слюнка
Наричах го със думи
От които в гърлото ми пламваха пожари
Обезумял го блъсках във земята
В очите ми сълзи и кръв се смесваха
Аз крещях, заплашвах, убеждавах
Накрая даже молех като пъзльо
И исках едно единствено
Едно единствено
Но той не ми го даде
Докато удрях той не се и дърпаше
А само ми се смееше със глас
Когато му омръзна той стисна юмруците ми в длани
Заби глава във челото ми
И каза:
Млъкни, върви, оправяй се самичък
И ето ме, дойдох
Изпратен тук отново
Един единствен
Или един от многото
Да проверя кое се харчи повече
И да сравня силата на словото
С тази на оловото
А исках щом тъй и тъй ще трябва да се раждам
Да се родя но не човек
А камък
Не защото ме е страх от хората
Не само
Не ме е страх от тях каквито са
Плът кръв кости мускули зъби
Не ме е страх
Но ме е страх от туй което те осещат
Тъга и самота
Любов и радост
Приятелства, предателства, измами
Не исках повече това
Но го получих
И за добавка - сърце ми даде Бога
Мой приятел
Пълни си го ми каза
С чувства разни
А ако щеш пък дръж си го и празно
Каквото и да направиш
Все ще е грешка
Ще ти е гадно но е забавно
На здраве копеле, наздраве, нали
Пък ти все някак там ще се оправиш
И ето ме дойдох изпратен тук отново
Един единствен
Или един от многото
Да проверя кое се харчи повече
И да сравня силата на словото
С тази на оловото
Повярва ли в това което ти говоря
Повярва ми, нали
Млъкни, недей да спориш
Сълзата ти в окото ти показва че ми вярваш
Краката ти в леглото ми показват че ми вярваш
Обичаш ли да слушаш истории в които
Все аз съм най-добрия
Все аз съм победител
Обичаш ли да идвам изстрадал и измъчен
А ти да ме обичаш за да не ми е мъчно
Обичаш ли да виждаш как в дълбокото се давя
И как поемам въздух когато насила ме спасяваш
Обичаш ли ме всеки път когато те излъжа
А после ти крещя че с нищо не съм ти длъжен
Обичаш ли когато те правя по-нещастна
Обичаш ме нали
Това е най-ужасното
Такива като тебе ме карат да се раждам
Отново и отново
Отново и отново
Отново и отново
И все човек не камък
И ето ме дойдох
Изпратен тук отново
Един единствен
Или един от многото
Да проверя кое се харчи повече
И да сравня силата на словото
С тази на оловото.

Лично за мен велик поет. Ивайло Вълчев, който заслужено трябва да бъде изучаван в учебниците по литература. Настръхвам всеки път, на всеки прочит и на всяка изпята песен.
Иво Сиромахов, чиито фейсбук статус следя непрекъснато."Беше изминал един обикновен български ден за едни обикновени българи, които – типично по български – отчаяно искаха да бъдат някакви други. (от книгата „Няма значение”)

Думи, които винаги изникват в съзананието ми. Защото типично по български никога не оценяваме хората както трябва и когато трябва. Типично по български забравяме не само от къде сме тръгнали, кой е вървял по пътя с нас, ами забравяме и каде отиваме. И ако все още се чудите доли това е ода за Шоуто на Слави Трифонов. Ода за Ку- ку бенд , ще сте се объркали.
Преписвайки тук темата "Аз- връстинк на прехода", погледнах цитатите, които съм използвала. Тогава осъзнах , аз, Прехода и тези хора ще ги нарека просто екипа на Шоуто с многото имена , израснахме заедно.
И няма да си кривя душата в излишна скромност, казвайки, че никога не съм мечтала за там. Мечтала съм. Но не за стола на водещия, а за стола до сценаристите. Хората, които пишеха моята история в песни. Тези, които ми показваха, че винаги има надежда. Че човек трябва да бъде себе си и да вярва в силите си. Да развива талантите си и да има воля да осъществи желанията си. Да сбъдне мечтите си и да работи близо 20 години работа, която го прави щастлив и удволетворен от себе си.
И на Коледа отново ще пусна тези хора в дома си през телевизора. Ще се смея с тях. Ще пея с тях. Вярата и надеждата ми, че все някога аз и Прехода ще сме досатъчно големи и разбарани, ще се осъщести скоро.
И написах всичко това защото, ако някой е решил да забрави аз помня.
Аз все още танцувам пред огледалото на същите песни.
Все още се вдъхновявам от същите хора и се развивам заедно с тях.



Публикуване на коментар