сряда, 21 декември 2011 г.

Разговор със себе си


Тези дни ме е обхванала някаква носталгия. Може би заради наближаващия край на годината. Може би защото открих старите ми тетрадки и разглеждах албумите със снимките. А може би се уморих да пиша за любов. Или просто с последното писмо, до първия важен човек, някак се освободих. Не знам.
Изобщо тази година ,всичко излезе от контрол. Аз сама си задавах въпроса- защо- много пъти.
Търсех логични отговори, на никак не логични въпроси и случки.
Пуснах си песни, които не можех да слушам- защото причиняваха болка
-защото връщаха спомени
-защото колкото и да е било красиво, днес боли
И така отново, отново и отново...
Сядах и започвах да пиша. Някои неща останаха недовършени...
Някои неща не казани....
Други не направени ...
Затварям вратата след себе си ... но не напълно.
Винаги имам какво ще да кажа... докато не го кажа на правилния човек.
А мога да му го напиша, лично на него. Писмо до него....
Но не мога. Започвам, а после трия...
По дяволите, какво да кажеш на човек излязъл от живота ти достатъчно отдавна, та да те забрави....
Пътищата ни се разделиха... На кой му пука? На мен ми пука.
Аз търсех себе си години.
Останала на онази пейка.
В онзи дъжд.
Ограбена.
Отчаяна.
Опустушена.
Безмълвна.
Трепереща.
Плачеща.
До днес си мислех, че се боря. А се бях предала.
Денем се усмихвах- вечер плачех....
Защо ли плачех?
За него ли?
Или за себе си?

Отворих път за болката...
Всеки ден, малко по малко, тя ме
обземаше...
поглъщаше...
обезверявах се...
Но светът не спря да се върти, защото аз бях ранена. Изолирах се от всичко и от всички. Затворих се с тетрадките и белите полета. Градях си крепостни стени, не разрушими.
Научих правилните отговори на всичките въпроси.
Знаех всеки ход и как приключва всичко.
Наранявах, за да предпазя себе си...
Не можех....
Истината е, че бях уплашена.
Не исках вече тази болка.Не можех да допусна да се повтори.Нямаше да мога да го преживея. Не и отново. Нямах сила за това.
Едина сутрин возейки се в метрото , осъзнах, че сърцето ми бе атрофирало.
Работеше само колкото да съм жива. В този момент осъзнах , че ми е безкрайно самотна заключена на мястото, което аз избрах. И изведнъж ми се прииска да се влюбя.
В една секунда си пожелах отново да изпитам същото усещане.
Да върна глупавия замечтан поглед, треперещите ръце, пеперудите в стомаха. Исках отново да мечтая....
И почти ми се получи... Ама почти... съвсем за малко беше.
Човек веднъж опарен, внимава повече.... понякога твърде повече.
Опитвайки да гоня щастието, аз се саморазруавах.
В един момент дори не можех да заплача.
Не можех и да се усмихна.
Спрях да скачам в локвите.
Спрях да се радвам на слънцето.
Морето не ме зареждане с енергия.
Слънчогледите бяха навели глави.
Дори те не ми се усмихваха вече.
Слънчогледите, които преди ме караха да подскачам и да мечтая за градина от тях...
......Стигнах до дъното...
Влачех се по пясъка на собственото си нещастие и болка.
Не хващах протегнатите ръце, които искаха да ме издърпат...
Накрая и това ме измори....
И седнах да си почина....
Заровена в стари тетрадки. Разглеждаща албуми с поизбелели от времето снимки. Заровена в минало. Слушаща болезнени песни. Изправена лице в лице с болката и тъгата.
Чудеща се дали да напиша едно здравей на човека, който ми го причини....
А може би , аз сама си го бях причинала...
Публикуване на коментар