Поглеждам часовника. Някак по навик тръгвам да навивам часовника да звъни сутринта и се сетих, че вече не съм на училище. Странно е .... Преди два дни всички седяхме в стаята и говорехме за предстоящия бал с нестихващо въодуевление, а днес буца е заседнала в гълото ми.
Четири години учихме в голямата розова сграда, която всеки ден ни приемаше, като майка в обятията си. Гледах през прозореца ситния дъжд, бързо отминаващите коли и се запитах: "Наистина ли свърши?"
За последен път седях в класната ни стая, за последен път драсках по остаряла черна дъска и тебешира. Имената ни стояха по огромните стени, които това лято ще бъдат пребоядисани, за до може и последните следи от нас да изчезнат.
Ние- тези, които винаги се смееха и караха , най- наказваните, най- лошите, но и в същото време най- обичаните и най- милите. Дали, някога ще си спомним за всичко това? Дали сърцата ни ще затуптят, когато отваряме старите албуми пълни със снимки?
А беше толкова лесно... Сутрин ставахме и отивахме в АВС-то на кефе преди училище / понякога си и оставахме там/, после с още сънени физионимии влизахме в класната стая, която ни приемаше топло. Казвахме "Добро утро" и сядахме с отегчени физиономии да сруаме новия урок. Никой от нас не си даваше сметка, че това бяха най- щастливите ни и безгрижни дни. И там някъде между вечните скандали и измъчените изпитвания, ние станахме приятели. Минаваха ден след ден и неусетно порастнахме. Във всеки от нас се зароди една нова личност. И не само уроците по математика, история, литература ни направиха такива каквито сме днес, а учителите. Научихме се да живеем благодарение на тях. Те, тези които до вчера оплювахме и ругаехме, точно те търпеливо ни научиха да бъдем хора. Не знам с какво търпение изчакваха звънеца, за да излязат от нашия час.Благорадно търпяха, простиха ни, без думи. Показваха ни пътя , по който да вървим, научиха ни да се борим за своите достойнства и интереси. Как да останем приятели и калко е важно в труден момент да си подадем ръка.
А ние седим мълчаливо. Подпрели сме главите си на рамото на човека до нас и през тъмните стъкла на очилата не се вижда нищо. Скрили сме очите си, срамувайки се от сълзите напиращив тях. Никой не смее да стане. Може би за последно сме всички заедно.Мълчим...
Преде с нетърпение чакахме да бие звънеца и да излезем от двора, а сега седим, сякаш времето е спряло и никой не иска да пролъжи напред.
Може би ни е страх, какво ни очаква, когато затворим вратата и излезем на улицата. Дали живота няма да ни смачка или погълне до такава степен в своето бързо ежедневие, че дори да нямаме време отново да си спомним един за друг.
Някой трябва да е пръв. Невазможно е да останем на старите си места. Да, това наистина и всичко.
Последната тетрадка.
Последния чин.
Последния стол.
Последния звънец.
Сърцето бие бързо. Ще се пръсне. Поемам дъх. По бузата ми се стича сълза. Някой казва нещо смешно /вероятно Цеци/, но устните са замръзнали, дори не трепват.
Гладаме замислено през прозореца и в паметта ни изплуват моменти от миналото. Всеки започва да разказва по някоя история от ученическия ни живот, а другите слушат с интерес. Смеем се на глупостите, които сме вършели заедно. Горди сме от факта, че в трудни ситуаци сме били единни, което ни е помогнало да се защитим.
Там между триъгълниците, войните, епитетите, химичните елемети и релефите, всеки откри в другия приятел.
Най- накрая разбрахме своя урок. Някой става. Отоново настъпва мълчание. Отекват стъпки стъпки по скърцащия паркет. Всяка крачка е , като забита в сърцето стрела. Вратата се отваря и в очете на всички ни текът сълзи. Тове бе всичко. Послеедната тетрадка, чин и стол.
Последния звънец, последното "Довиждане, училище"...
А днес -Здравей Живот
С днешна дата, накои останахме приятели. Някои по- близки , други не. Срещаме се все по- рядко, но спомените ни връщат оново в онези дне и се смеем. Пазим топлината, която имае някога и още всички никак не обичаме Географията и г-жа Илиева
Ето и малко от моите спомени извъне оригиналния текст:
- г-жа Кирова, която ни копувае дъвки и ни молеше да ги дъвчем след часа / това никога на ставаше/
- Класната Соня Миленска, на коята и занесох една единствена оригинална бележка от личната лекарка и тя каза , че фалшива.
- Виолина, която обичаше да ми пее "Onlyyy yooouuu" / съжалявам, че звуково не мога да го възпроизведа, беше нещо средно между дразнещо и смешно/
- Пак една история с Виолина, Боян, Юли и една цигара Ориент Експрес, която пушехме доста дълго време. Няма да я разажа , че тя ще ми се разсърди завинаги този път, но добре, че сега няма на кой чен да се премести.
- Краси, бяхме решили да отидем до тях да го докараме до училище. Тогава разбрахме защо не идва. Живееше в другия край на града.
- Как се опитвахме да бягаме целия клас и Добромира винаги се връщаше.
- Концертите и още хиляди истории....
И хора, обичам ви
Няма коментари:
Публикуване на коментар