сряда, 4 януари 2012 г.

Без оризова хартия, мастило и перо



Някак си наивно ми се прииска да пиша на свещ. Да имам перо и черна мастилница.
Под прозореца ми, под улична стара лампа от ковано желязо, на цигулка да свири някой стар, побелял музикант.
Да подреждам букви, красиво изписани, на листи без редове.
Да танцувам танго по павираната ми улица . Да си сипя чаша старо, отлежало вино. Да се целувам в дъжда.
Ех, тези мои мечти...
Мечтая за тихите нощи. Обичам звукът на тишината. Лятото. Тогава, когато свирят нощем щурци. Тогава, когато небето е ясно и търся с поглед падащи звезди.
Да стана рано сутрин, да си налея чаша горчиво, горещо, черно кафе. Да обуя обувки с нисък ток, да сложа червено червило, огромна шапка и да пуша с цигаре. Да отида в нощен клуб, да слушам блус. Да бъда ретро, в модерния свят. Да нося рокля от черна дантела и палто от кадифе.
Есен с голям чадър под ръка, да обикалям алеи датрупани от жълти, червени, зелени, кафяви листа. Да чакам да завали, за да танцувам и аз степ под дъжда.
На ъгъла събрани мъже с бумбета и големи банкембарди, пушещи лули. И там да си ти.
Мечтая си за големия хол, в който през зимата камината тихо гори. За люлеещият се стол пред верандата, за масивните, тъмни врати... Света, в който мислено поживях.
Но нямам перо. Нямам мастило. Останал ми е лист оризова хартия. Пазя го. За какво и аз не знам. Нямам свещник, а под уличната лампа само някакво старо куче седи. Нощите понякога са тихи. Нямам камина, нито вернда, даже люлеещ стол нямам. Нося сини дънки, бяла риза и черни ниски боти. Нямам си цигаре. Но имам нещо, което никой не може да ми отнеме. Вечер запалвам свещта и отново в мислите си връщам се там.Отново танцувам тангото, което свири измисленият от мен стар, уличен музикант
Публикуване на коментар