вторник, 15 ноември 2011 г.

Наплаках се


Вчера попаднах на един блог. Имаше изречение, което някак много ми добадна. "Аз за псевдо мъже не плача."- беше написала авторката.
Замислих се за какво аз плача. И май съм спряла. Сълзите ми са пресъхнали.
Някога плачех.
Плачех за измислени приятели.
За фалшиви любови.
За дребни предателства.
За ножове в гърба.
За удари под кръста.


Наплаках се. И започнах да очаквам или по-скоро да не очаквам от никого нищо.
Аз съм си най- добрия приятел. И съжалявам, но се научих да обичам себе си.
Научих се да предпазвам себе си.
Сложих си маската с усмивката. И театъра започна.
И чакам някой да види през маската.
Някой да види през празния поглед.
Странно е. Болката си отишла. Избледна със спомените. Със старите снимки в албумите.
Каквото успях, простих. Каквото можех- забравих.
Останахте в миналото с етикет "безразличие".

Преборих се с болката. Белите листи и мастилото бяха до мен.
Бяха да мен и читатели, които дори не ме и познаваха.
И плаках над листите.
И мастилото се размазваше.
И ръцете трепереха.
Прелиствах страници.
Тетрадките свършваха.

През деня се усмихвах, на пук на собствено си нещастие. Дори се присмивах на себе си.
Усмихвах се на хората, а те на мен. И ми хареса усмивката.
Обичах сутрините.
Забързани.
Натоварени.
Напрегнати.
Деня минаваше бързо в собствения ми театър.
Но вечер беше различно.
Аз, стаята и въпросите.
Въпросите ,на които не си отговорих до днес.
Тишината ....
Толкова мъчителна.
Думи и букви, прокраднати в мислите.
Възглавницата ми бе пропита от сълзи.

Дни, месеци, години ......
Те просто преминаха.
А с тях премина и болката.
Сълзите....
Ами ето, днес не ми се плаче.
Наплаках се.
Научих се.
Построих си защитните кули.
Поставях капани.
Задавах подвеждащи въпроси.
Намирах отговор в жестове.
В гримаси.
Дори в мълчание.

Та псевдо хората.
С псевдо приятели.
Псевдо мъже.
И псевдо любови.
Остана ли някой за вас изобщо да плаче
Публикуване на коментар