Пиша ти, но ти не ме познаваш /или пък вече сме се срещали/.
Очаквам те години. И виждах те в измамни образи.
А може би единствено се припознавах.
Пиша ти писмо, да знаеш как съм те очаквала.
Да знаеш как съм се надявала, че съществуваш.
Представях си те цветно.
С топло и широко рамо, на което главата да отпусна.
С ръце разтворени в прегръдка очакваща отново мен.
Ръце, които сълзите да забърсват или във длани малката ми длан да задържат.
Да галят косите ми махагонови и бялото ми лице.
Усещах дъхът ти топъл във нощите, но будех се отново сама.
Представях си как докосвайки ме настръхвам.
Представях си целувката на топлите ти устни върху моите.
Думите излизащи от тях.
Топлия ти очи срещащи моите.
Тела допрени едно в друго, за да се стоплят в идващата зима.
Представях си дори подвеждащите ти въпроси...
Отговорите, с които пък да се измъкнеш, ей така, от предпазливост.
Представих си дори и тишината, когато просто си лежим.
Разходките в парка. Нападалите по земята есенни листа.
Тогава, когато искам да захвърля всички телефони, които никога не спират да звънят.
А просто мъничко да бъда само с тебе.
И знам , че щом те срещна, навярно и ще съм уплашена.
Ще бъда мнителна и предпазлива.
Ще скрия отчаяната нужда от романтика- даже никак няма да съм романтична.
Но ще бъда себе си.
Такава цветна и усмихната.
Или пък като балада- нежна, но меланхолична.
Противоречива, объркана, объркваща, но себе си.
Ще се опитам може би да те уплаша /с надеждата, е няма да се стреснеш/
Ще се опитам да избягам /молейки се тайно да ме спреш/.
Тогава ти ще знаеш, че отговорите крият се във скобите.
Че просто съм уплашена, но ти ще чакаш.
Ще вярваш в себе си.
Ще вярваш в мен.
Ще вярваш в нас.
Ще вярваш в химията.
Ще пращаш сутрин смс-и.
Ще ми казваш лека нощ, за да мога да заспя.
Аз няма повече да те отричам.
Ще рушим стени бавно,
за да мога истински да те обичам
Няма коментари:
Публикуване на коментар