петък, 22 юни 2018 г.

Разговорът

-Искам да поговорим!
-Ок! По- късно ще ти звънна да се разберем!
 И звънна! И се тревожеше! Някак странно, след толкова години, все още се грижеше за мен, въпреки отдавна да бяхме останали просто приятели.
Странно, нали?
Човекът, който уби всяко доверие у мен в хората се бе превърнал в човека , комуто можех да доверя и най- тъмните си тайни и най- радостните дни...
-Приятели за цял живот!- изрече тихо по телефона.
Усмихнах се тъжно...
През главата ми минаха всички спомени! За късните ни разговори, с боси крака опрени на перваза на прозореца, докато гледахме звездите и се смеехме. Слънцето изгряваше и вече знаехме, че е твърде късно да спим и твърде рано, за да излезем. И просто чакахме да се съмне.
Преплели ръцете си и в тишина, просто очаквахме утрото...
  Рисувахме сърца и пишехме имената си на запотените прозорци, които оставаха до следващия дъжд... Или поне докато не измиеше колата.

-Приятели за цял живот, нали?-попита отново.

Не си представях, че от всички хора на света, точно този, който ме доразруши, ще вижда изцяло душата ми и ще се грижи за мен.
Тъжно е! Иронично се усмихвам...
Сега се тревожи за мен. Бърза да ме спаси, да ми помогне, а когато истински ми беше нужен чаках с часове и дни. Очакване, което можеше и да не случи. Докато един ден просто всичко свърши.

Свърши! Паднаха маските на лъжите, заблужденията, очакванията.! Тогава, когато разбираш , че уж си имал нещо, а всъщност е било едно голямо нямане. И сърцето ти се пръска! Истината разбива вратата на лъжата, чиито трески така се забиват в очите ти, че дори не можеш да заплачеш. Просто сълзата умира още в очите, връща се обратно и цялата отрова на болката и лъжите отново влизат в сърцето.
Но то не умира!
 Живее отровено, повредено и болно от собствените си копнежи.
 И рисуваните сърца се заличават с времето, отмиват се от препаратите за стъкла.
 И утрините стават все по - дъждовни и тъмни, а от изгрева на слънцето боли ... в празното легло.

Приятели за цял живот!- и просто кимнах на слушалката.

Кога простих не зная! И трябваше ли да прощавам? Доверието ми у хората се бе изпарило, също като всяка нарисувана картина. Бях се пречупила толкова, колкото сама години не осъзнавах или просто не исках да призная. Но колелото се бе завъртяло и онзи, който  ме бе предал, се беше превърнал в мой спасител. И се грижеше и беше там, когато дори не ми бе нужен. Но без лъжи, без илюзии и без очаквания. Никога повече не ме предаде! Никога повече не се и заобичахме! Никога не се очаквахме, но беше там за мен. Превърнат в най-добрия ми приятел...
Може би никога не ме бе обичал по онзи романичен начин...
Може би не можеше да понесе тежестта на отговоростта, която носи за сърцето препълнено с нераздадена обич.
Или може би защото знаеше, че той ме разруши, а сега не вярваше, че отново някога ще съм готова на обичане.

Или просто видя как изчезвах от себе си бавно и тихо... незабележимо.
Сложила маската на щастие, което не исках повече да изпитам, защото не зваех как да се справя с него.

Пази ме! От мен, от себе си или търсеше изкупление! Никой не знае, пък днес няма значение.

-Приятели за цял живот! Нали така си обещахме? -изтръгна ме от мислите ми.
-Добре де, помня! - отвърнах тихо аз



Публикуване на коментар