Тишини

Не съм си даже мечтала,
за тишината царяща във стаята.
Чисто, бяло и толкова празно ...
сякаш никога не са идвали хора.
Сякаш до днес не съм нито живяла,
нито изобщо обичала...

Нито мечтала, нито някога се надявала,
нито дори съществувала.

Тихо е! Толкова празно и нямо...
Сън или грешна реалност,
само цигарата в пепелника
подсказва, че не си го измислям.

А как ми се искаше просто да бях го сънувала,
да не се бях толкова до днес разпилявала.
Да се бях мъничко поне съхранила,
малко надежда в сърцето да бях си запазила.
Но избрах да се пръсна в пространството,
да раздам обич, там дето никой не я иска.
От несбъднати копнежи, от неточни желания,
от думи незначещи нищо.
Пръснах се!
Останаха стихове от нощни страдания.
Пред Олтара стоях онемяла,
храма в душата си сама разруших.
Пръснах се! Било е напразно,
напразно се превърнах във стих.

А ти навярно утре пак ще си очакване,
което аз сама ще си измисля.
Ще ти раздам от единственото си желание,
за да мога пак да те изстрадам,
за мога утре пак да напиша.

И пак ще стане тихо в стаята,
за нея никога до днес не съм мечтала.
Във нея само тишините имат смисъл,
пушат от димящата цигара,
вярвайки, че утре някой пак ще ги обича.