събота, 3 март 2018 г.

Небе

Като небе си, невъзможен за достигане. 
Със тебе просто ще се съзерцаваме,
ще се докосваме с валежи,
но вече няма да се заобичаме.
И дните ще се слеят с нощите,
в които пак не мога да заспя.
Защото имам нужда да те пиша,
докато съвсем не изгоря.
На кладата, която ти ми построи
от рухнали надежди,
от крясъци на тишини.

Прости ли ми, че си отидох
и оставих и на двамата мълчание?
Нали това от мен се искаше,
да те обичам невъзможно тихо?
Така при теб дойдох,
така и си отидох.

Сега останаха ни само двете сенки,
които вече няма да се стигнат.
Като небе си невъзможен.
Не се научих да летя.
Не се научих как да те отричам.
А ти стоиш над мен отново.
Невъзможен за достигане.
Невъзможен за докосване.
Невъзможен за обичане.
Гориш ме бавно и дълбоко,
някъде между гърдите в ляво.
Валиш във мен, студено и жестоко.
Почти съм жива, почти съм цяла.

Прости ли ми, че си отидох?
Прости ли ми, че взех със мен и твоето страдание.
Нали това от мен се искаше,
да те превърна в стих,
а ти от мене покаяние?







Няма коментари: