неделя, 22 ноември 2015 г.

Нощта на върбата

 Стъмни се. На небето се бяха струпали толкова облаци, та ако не бе уличната лампа, щеше да е непрогледен мрак. Вятърът свистеше силно и шумно. Наоколо хвърчаха полиетиленови торбички, хартия и прах. Чуваше се трясък на ламарина, удрящ се в керемидите на далечен покрив. Улицата бе празна. Моторите на колите отдавна заспали, а прозорците на жилищните сгради тъмни, също като тази нощ.

   Върбата само танцуваше някакъв лудешки танц с вятъра. Клоните и се полюшваха бързо. Ту в ляво, ту в дясно. Поклащаше се напред и назад. Ръкомахаше с тънките си клони, а снагата и се огъваше, като тяло на жена. Пожълтелите от есента листа бавно падаха на земята, а вятъра отново ги повдигаше. За миг стихваше и точно преди последното листо да падне, отново се започваше да свисти. Всеки път все по-силно и силно ...
  Тази игра продължи цяла нощ. Из падналите жълто -червеникави листа бяха паднали и зелените. Върбата и вятъра толкова се бяха унесли в своя любовен танц, че тя дори не разбра кога се бе съмнало...
  Утрото донесе със себе си светлина. Прогони вятъра и стана отново тихо. Ламарините кротко лежаха на земята, заедно с няколко счупени керемиди. Слънцето се опита да погледне земята. Там беше същата върба. Гола и сива. Нямаше нито едно листо върху нежното и стебло. Онзи пакостник вятъра и бе отнел всичко. Бе прекършил няколко клона, а други лежа до нея в тревата. Там долу, заедно с хартийките и полиетиленовите торбички.
 Слънцето се натъжи... Толкова обичаше да се любува на върбата. Цяло лято пазеше сянка на уморените, а птичките си играеха между зелените и и тънки клони... Беше толкова самотна и гола. Счупена, наранена от снощния танц. Слънцето се скри зад един облак и заплака. Цялото небе зарида. Капки дъжд се стекоха по ранената върба. Стичаха се, отмиваха праха, който се бе насъбрал, промиваше раните останали като белези, за да и напомнят за любовната среща. Вятъра я бе оставил сама. Празна и наранена. Пречупена, осакатена, но гордо изправена, за да посрещне деня.

Няма коментари: