неделя, 8 ноември 2015 г.

Преди изгрев

- Той ми липсва!
-Кой?
-Онзи, за когото вече не говоря. Липсва ми! Не го искам, просто ми липсва. Не любовникът, липсва ми приятелят у него. С него можех да говоря за всичко.
За празнините в душата ми. За нощите, в които се въртя. За хилядите мисли.
Пречупи ме! Уби душата ми! ... И все пак ми липсва...
Целият ми свят изчезна, изгоря в алените огньове на залеза. Отряза крилата ми, а така обичах да летя. Взе ми всичко!
Празна съм!


В празнината отекват бледи спомени  и малко наболява. Тук, от лявата страна.
Дай ръката си! Чуваш ли ... Сърцето ми дори замлъква. Притихнало е и мълчи.
Не ми остана нищо.
Живея, но съм празна. Душата ми лежи смъртно ранена, в лявата камера на сърцето. Не помръдва, опитвам се да я спася, а тя не мърда.
Гледа ме с големите си очи.И те празни и влажни. В тях се бе отразило опустошението, което бурята бе нанесла. Прекършените надежди, удавените мечти, убитите усмивки и разпилените спомени. Картините на щастието плуваха в океана от сълзи, който ги размиваше. Не остана нищо. Само чернилка. В празен поглед. Мастилницата  се счупи, перото отлетя някъде с вятъра. Душата ме на пресекулки диша. Едвам, едвам. Усещам топлината от слабото и дихание, но все пак е жива ... почти ...
- Искаш ли го?
-Не, просто ми липсва! Липсва ми той! Липсвам аз на себе си! Това не съм аз! Не се познавам! Няма го най-близкият ми приятел! Разбираш ли, той умря!
-Умря?
-Не умря, като умря! Просто умря за мен, умря в мен. Това, което виждаш не е той, не и такъв какъвто беше. Умирайки уби и част от мен. Простих му, той ме унищожи, а аз му простих. Простих му, знаех, че ще го направи. Знаех, че ме нарани нечовешки и му го позволих!
-Защо?
- Защото знам, че съм обичала! Имах любовта си, такава, каквото винаги си я представях. Беше ... съвършенство. Бе поезия. Беше балада. Беше танц. Изтанцувах го, танцувах върху въглените, танцувах в екстаз. Тогава не усещах нищо. Имах съвършената любов. Заспиваща от лявата страна. Получих пръстена мечта. За жалост беше за раздяла. 33 бели камъка, в които ако се загледаш ще видиш цвета на сълзите ми. Стои в онази черната кутия, която вече не поглеждам. Стои и тя от лявата страна на шкафа. Поне едно нещо да не бъде празно в ляво.
-Ще го преживееш ли?
-Някога .. Научих се без него да живея, оставя да спася остатъците от прекършената ми душа. Да подредя след бурята. Твърде много се разхвърлях. Мастилницата някак трябва да я залепя, перо навярно ще си купя. Всичко друго в онзи залез изгоря. 

Няма коментари: