неделя, 23 август 2015 г.

Пророк Йона в големия град

„И биде слово Господне към Иона,син Аматиев: „стани, иди в Ниневия, град голям, и проповядвай в него, защото злодеянията му достигат до Мене”. И стана Иона да побегне в Тарсис от лицето Господне.” (Иона 1:1-3)
           
Това няма да е преразказ, нито анализ, нито научно съчинение, а мои размисли в една нетипична форма.

Ще повозя пророк Йона много дълго в корема на кита, докато стигнем до море, в което китове няма. На място, в което пясък се продава в магазините и всеки поне веднъж в живота си е чувал за Бог. Повечето хора, дори твърдят, че вярват в Него…

Събуди се пророкът от вълната, която изми лицето му. Отвори очи. Брегът бе пуст, само няколко чайки крещяха за поздрав. Стана пророкът и тръгна по тесните улици, бос и мокър. Някакъв страх се беше стаил в сърцето му. Не знаеше нито къде е, нито какво го очаква. Вървеше по гладки улици, виждаше много дървета, странни предмети, непознати надписи. За миг си помисли, че това е „новата”  земя. Хората бяха облечени странно, дори не го поглеждаха. Опитваше се да ги заговори, да ги поздрави, но никой не му отговори. Сякаш всички бяха глухи. Така се скита цял ден, докато накрая изморено приседна до една сграда, която чу, че наричаха храм. Това не беше от храмовете, които Йона познаваше. Беше от камък, бял и със златен купол. Големите му врати бавно се затваряха след всеки посетител, като че ли някой ги задържаше. Денят отминаваше, слънцето вече бе скрило лъчите си и се канеше да отстъпи място на луната. Докато пророкът отчиташе тези факти, една жена излезе от храма, позачуди се в коя посока да тръгне. Тогава видя странника и му подхвърли метална монета.
 - Бихте ли ми казали къде съм? -попита плахо пророкът.
- В България, усмихна се топло и загрижено жената. Как така не знаете къде се намирате?
- Това пред мен Божият дом ли е?- попита Йона с някаква неразбираемо страхопочитание.
- Това е църква. Тук хората се молят на Бог. Вие, наистина ли не знаете?
- На кой Бог?
- Онзи, Който сътвори небето и земята. Създаде човек от пръст и вдъхна у него дихание за живот. Онзи Бог, който преведе евреите през пустинята до Обетована земя. Бог, който прати Своя единствен Син, за да изкупи греховете ни. Бог, на Когото все по-рядко се молим и само при нужда го търсим -  когато умираме или просто сме болни.
-Яхве???
-Да, Бог Яхве!- усмихна се за сетен път мило и тъжно жената. - Знаеш ли страннико, бих ти разказала за моя Бог, Този, в когото аз вярвам, макар да пристъпвам в храма, само по време на празници. Нямам време. Животът е твърде бърз и натоварен. Имам работа, деца. Те не вярват в Него. Понякога дори се срамуват, когато аз признавам вярата си. Често ми се подиграват и когато ми е трудно питат: къде е твоят Бог? Вечер, когато краката ме болят, когато парите не ми достигат ми се чудят, защо още вярвам в Него. Но аз все им казвам, че Бог е там, или там, може би там и ни обича. Въпреки, че някак сме спрели да Му се молим. Превърнали сме обетите си в пазарлък, а после ги забравяме. Пасха е станало просто традиция, няколко неработни  дни накуп. Обличаме новите си дрехи и отиваме на църква. Гледаме неразбиращо, това което се случва. Сърцата ни са празни - заключени за Бога и за другите. Децата ни умират, бавно и тъжно, изпаднали в безверие. Нямат любов. Запълват празнините в сърцата си с алкохол и  наркотици. Танцуват  по масите и дават телата си като бърза закуска. Губим ги. Заедно с тях си отиват и душите ни. Ние сме чували за Бог, Той бе тук, но си замина. Прогонихме Го. Затворихме вратите на храма, затворихме вратите на сърцата си.
            Като каза това жената тихо си тръгна, а очите на Йона бяха пълни със сълзи. Как може Бог да се бе открил, как може хората да са вярвали в Него, а после да Го отхвърлят? Тези мисли го измъчваха. Умислен заспа вред вратите на храма.
            Събуди се и видя пред себе си висок мъж. Брадата му беше добре оформена и сресана. Облечен в черни дрехи и на гърдите му висеше някакъв знак, две пресечени пръчки.
- Защо спиш тук? Това е храм, премести се на някоя пейка! Пречиш ми да мина! Чака ме дълга служба!- промърмори без дори да го погледне.
- Аз ... аз ...,  едвам тръгна да отговори на въпроса
- Ти? Какво ти? По-живо, че закъснявам. Нямам време. Бог няма да ме чака  –промърмори още по-сърдито и погледна нещо блестящо на ръката си.
- Аз.. – още по-тихо отговори Йона. - Аз съм пророк. Бог ме изпрати тук, защото животът ви е объркан. Ако не се обърнете към Него, Той ще накаже вероятно града.
- Да! Да! Ти знаеш ли кой съм аз? Аз съм  божий човек! Знам достатъчно за Бог и знам, че на града нищо му няма! И на мен ще говориш за Бог!? Махай се от тук! … „Пияници с пияници. Бог щял ...” - вървеше из храма и се ядовито мърмореше духовникът, без дори да се замисли върху думите на странника.
Йона с тъга в сърцето си се скиташе из улиците на големия град. Опитваше се да говори с хората. Едни го слушаха с интерес, други му обясниха, че няма Бог, а просто някаква сила, някъде там. Имаше хора, които му се подиграваха и подритваха като куче. Срещна и такива, които му вярваха, или ако не му вярваха поне бяха мили с него.. Дадоха му храна и вода. Някои го подслониха дори.
Минаха месеци, много дни Йона прекара в този град. Много видя и чу. В сърцето му се бе събрала повече тъга, надеждата за спасение на това място бавно се изпаряваше под лъчите на слънцето.  „И излезе Иона из града, седна на изток от града, направи си там сенница под нея на сянка, за да види, какво ще стане с града. И направи Господ Бог, та израсна растение, и то се издигна над Иона, за да има над главата му сянка, и да го избави от огорчението му.; Иона твърде много се зарадва на това растение. И нареди Бог тъй, че на другия ден, като се зазори, червей подгриза растението и то засъхна. А кога изгря слънце, напрати Бог горещ вятър, и слънцето почна да препича главата на Иона, тъй че той изнемогна и се молеше да умре, казвайки: „по-добре аз да умра, нежели да живея”. И рече Бог на Иона: „нима тъй силно се огорчи  за растението?” Той рече: „твърде се огорчих, дори до смърт”. Тогава Господ рече: „Тебе ти е жал за растението , за което не си се трудил и което не си отглеждал, което в една нощ израсна и в една нощ пропадна. Аз ли да не пожаля Ниневия, тоя голям град, в които има повече от сто и двайсет хиляди души, които не могат да различат дясната ръка от лявата...” (Йона 4:5-11).
Публикуване на коментар