Ангелът

През нощта небето се разцепи с гръм.
Светкавица озари небесната шир ...
Безпощадно ...
Чак звездите се скриха зад огромната луна.
Настана тишина...
Дълбока... Тягостна ...
Някъде в полето лежеше ангел. Останал без крилете си. Гол и сам.

Избягал , а може би отхвърлен.
Звездите се скупчиха около безжизненото му тяло, за да го сгреят.
Той токова пъти бе летял сред тях. Толкова пъти слушаше историите им за  хората.
Обичаше тази част на нощта.
Всички спяха ... или почти всички.
Ангелът обичаше да слуша за чувствата у човеците. За техните мечти, за техните блянове и стремежи. За щастието, което бленуваха толкова много, но сякаш все нещо не достигаше.
Но никога не се отказваха.
 Някои потъваха в отчаяние. Падаха сломени в своите сърца, вярващи,че не заслужават щастие и обич. Повярвали на лошото у себе си. Така беше по-лесно. Трудното е да вярваш,че си по-добър от това, за което те смятат. Натъжаваше се. Толкова години прекара вечер, гледайки сълзите, които вечер се стичаха по прозорците или възглавниците, които ги попиваха. Болка и тишина. Това усещаше ангелът нощем...
  Денем росата отмиваше всичко. Слънчевите лъчи даряваха нови усмивки и нови надежди. Нови мечти. Нова обич. Птиците пееха и лекуваха снощните рани. Виждаше приятелските прегръдки. Чуваше думи по телефона "Аз съм тук. Няма да те оставя" и на сърцето му ставаше леко.
Ангелът толкова обичаше човеците,че за миг му се прииска да стане като тях.
Отряза крилата си и падна.
Полетя към земята, за да изпита върху себе си същите чувства.
Лошото и доброто. Да бъде човек.
Да носи на плещи своите грешки. Да изпита приятелството. Да усети как боли от ударите под кръста, от ножовете забити в гърба.
Да разбере какво е да обичаш, въпреки всичко. Да обичаш Любовта.Да я изстрадаш и изплачеш. Да се излекуваш и продължиш.
Ангелът падна.
Светкавица прониза нощта.
Тръгна по своята пътека, да търси къде се е скрила човечността