Помниш ли я

 Помниш ли ? Помниш ли момичето с абаносовите коси, бяло лице и очите преливащи от топло кафяво , през пролетно зелено , до нежно жълто? Помниш ли усмивката и блясъкът в същите тези очи ....
   Аз я за забравих. Оставих я приседнала на пейката , през онази пролетна нощ. Загледана в асфалтирания път, докато капките дъжд се стичаха по лицето и.

 Знаеш ли как болката крещи без думи? Как въздухът задушава? Как сълзите не се стичат, а тихо замъгляват погледа, как от тях ослепяваш?
   Помниш ли я? Бе просто още момиче, едно усмихнато слабо момиче. Бе може би твърде романтична. Но те обичаше ... толкова много обичаше ... колкото никога вече не успя да обича.
  След теб заживя с безразличие. Атрофирала душа, в порастващо  тяло, сърце, което трудно тупти... толкова много години. Живот, който не живя. Любови, които не заобича. Болка, която дори както трябваше не боля.
   Призраци  в сънищата нахлуваха нощем. Напомняха и за теб . За нея самата. За момичето, което някога беше. Онова с абаносовите коси .
  Помниш ли я? Аз я забравих почти.
    До камината тихо стояща, слушаща твоят монолог, с който да изчистиш съвестта си. Даде ти прошка, а дори не я поиска ти. Опита се да те надживее, хиляди пъти писма ти написа,  едно не изпрати дори.
  Помниш ли я? Онази с преливащите от топло кафяво, през силно зелено, до почти жълто очи.
На пауза остави живота си, попиваха възглавниците и само сълзи.
 Танцуваща нощем с луната. Говореща си вечер със звезди. Живот оставен върху листи с хартия и мастило по пръстите ...
 Чаши с вино никога допити до дъно , сърце което с времето само пак затуптя. Раните се затвориха, живот който никога не си върна, но все пак заживя.
   Помниш ли я? Помниш ли искрите в нейните живи очи?
 Помниш ли - тя беше  добра. Тя те обичаше. Беше ти вярна, тогава , когато забрави я ти. Тя те изпрати тихо, безшумно ... не успя да тъгува както трябва дори. Писмата си никога не изпрати. Болката от теб скри.
 Прибра и снимките в албумите. Затвори ги в дървения скрин.
 А ти познаваше ли я изобщо? Знаеше  ли кой изпрати те в нощта? Кой за тебе всяка нощ се моли? Кой всеки ден ти пишеше писма? Знаеше ли, колко пъти с пот се буди, сънувайки поредния кошмар ...  Всеки път затваряйки очи те виждаше. Живееше без теб, а винаги живя дълбоко в нея. Живя в блясъка на светлите и очи. Живя със спомена за теб, за това което никога не бе за нея ти.

   Помниш ли я? Тя те забрави почти. Стана от старата пейка и по същия асфалтиран път сама продължи. Вече не беше онова момиче. Имаше своето бяло лице, своите тъмни коси, преливащите очи. Въздухът беше достатъчен. Дъждът спря. А сърцето както трябва заби.