неделя, 21 юли 2013 г.

Мисли

 Сложила слушалките в ушите си, вървях към поредната спирка. Повтаряше се звукът от една и съща песен, вече цяла седмица. Опитвах се с музиката да прогоня мислите си. Но те просто нахлуваха и се разхождаха хаотично в главата ми.
  Мисли. Имах ги в излишък.  Исках да се спрат за миг. Да се насладя на тишината. Но те отваряха вратата и се разхождаха  в съзнанието ми.

 Някои бяха тихи, почти неусетни. Но там. Това бяха спомените ми. За живота, който , истината е , че не изживях. Не исках. Бях пуснала болката и самотата да ме превземат. Не се борих дори. Предадох се. Разпаднах се. Виждах бездушния си образ в огледалото. Очи без блясък. Нищо не беше останало от мен.
 Не чувах, не виждах, не усещах. Предадох се от страх да продължа.
 Тогава влязох в стая. Видях в нея паралелен на моят живот. Стая , в която миналото се беше настанило удобно. И в моята беше така. Всяко ъгълче, всяка снимка, всеки звук , напомняха на човек, който не бях готова да забравя, не исках. Писма събрани грижливо през годините, но никога изпратени. Клетката , от която сама не исках да се пусна.
  Знаеш ли, беше отдавна. Дори не си спомням как изглеждаше всичко. Спомените просто избледняха. Аз пораснах.  А дори не усетих как стана. Времето просто се изниза пред отворения ми прозорец. Сезоните се сменяха, а аз ги наблюдавах седнала на перваза на прозореца. Там където гледах звездите , а те никога не отговаряха на въпросите ми. Понякога щурците озвучаваха дългите нощи, прекарани в безсъние.
    Танцувах скрита в тъмнината. Плачех в тъмнината, смеех се дори. Имах себе си единствено. А аз дори не бях цяла. Бях спомен за мен самата. Сърцето ми ме убиваше, малко по малко. Заповядвах му да спре, но то не спираше. Всеки път се връщаше в миналото. Не пусна нито настоящето, нито бъдещето да прекрачат през прага на вратата.
  Пожелавах си да се влюбя. Исках само това. Да обичам още веднъж. Един единствен път.
 Събрала съм толкова любов, която просто не излиза, а превзема част по част от мен. Не иска да излезе. Не иска да бъде дадена никого. Любов, която обича само спомени.

  А сега отивам уплашена. Към поредната спирка, на поредната среща. Очакваща да се разочаровам, преди да бъда очарована. Живот изпълнен с въздишки. Това живот ли е? Или просто съществуване, в нещо някога било, но без да се повтори. Жажда, която не се утолява, глад ,никога наситен , любов, която не обича. Човек неспособен да обича. Хаос от чувства , събрани в малка дамска чанта, звук от песен, опитващ да ги заглуши
Публикуване на коментар