понеделник, 22 юли 2013 г.

Обикновено

 Нов ден. Слънцето опитваше да си поправи път през облаците. Гъсти и сиви. Рано сутрин е. Студено е.  Улиците празни, а е само Понеделник.  Не, че има някакво значение. Всички дни си приличат, идват и си отиват. Понякога бавно. Толкова бавно, сякаш секундите са цели дни. Мъчително, изнервящо ... досадно.

 Друг път, просто за миг. А толкова не искаш точно тогава денят да свърши. А часовете се изплъзват като песъчинки от пръстите. Иска ти се за миг да пуснеш бутона с пауза или повторение, но не можеш. Не и този път. Не и за живота.
  Продължавах да си мисля. Истината е, че точно днес, точно сега трябваше да съм щастлива. А ме беше страх. Натъжавах се. Очите ми се замъглиха от напиращите в тях сълзи. Защо тъгата не ме оставяше? Не исках вече да живея с нея. Не можех.
  Все пак, тя  обича компанията на великите хора. Аз не съм велик човек. Съвсем обикновена съм си.
 Съвсем обикновено ставам сутрин. Обличам се обикновено и отивам в обикновената ми работа, с обикновените колеги, в обикновения магазин. Говоря обикновени неща. За времето, за спорта, музика, поезия. Понякога политиканствам.
 И музиката в слушалките ми пак е обикновена. Даже малко ретро.
 Прибирам се в обикновения ми дом, в обикновената ми стая , в която дрехите са струпани на стола.  Пия кафе с обикновените ми приятели, които обикновено ме успокояват. Вино в чашата ми пак си е съвсем обикновено.
 Единствено мислите ми - хаотични. Сърцето ми  изплашено, ранено , болно.
 Празна съм. Не чувствам нищо, освен тъга и страх.
 А искам нещо ново.

Публикуване на коментар