Скрито някъде дълбоко, зад каменна обвивка едно сърце туптеше бавно.Почти безшумно.
Едно сърце , ранявано, предавано, стоеше тихо.
Направило пашкул от собствените си сълзи.
Бе гледало миражи твърде дълго,
бе вярвало в измислени мечти.
Едно сърце, почти бе спряло.
Но обвивката пропукана от времето рухна,
то плахо погледна встрани.
Събра си последните сили
и опита да продължи.
А пътят трънлив го прободе отново,
не беше готово пак върви.
Раните бяха твърде дълбоки,
а никога не спря да боли.
Но пътят не свършва,
нито неговите мечти,
крепостта просто рухна,
а то трябва само да върви.
Да научи ритъмът бавен,
на песента, която да днес не изпя.
Да разкаже своята приказка,
да посрещне с усмивка нощта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар