Не съм

 Когато ти си тръгна , просто стана тихо. Тишина. Тягостна и задушаваща.

Не можех да те спра. Не исках или просто не виждах смисъл.

Тази битка вече не е моята. Предадох се. А пък и свикнах с тишината.

Имам я отдавна. Спи на леглото ми от дясно, беше заел мястото и под наем.

Плати с обещания, които няма дори да изпълниш.

Каза ми да не се страхувам, че никога вече няма от какво да ме е страх, понеже ти си тук.

Обеща да ме пазиш от мен самата.

Обеща да ме нараниш.

Обеща ми.

Е, хората лъжат!

А трябваше да съм свикнала вече.

Трябваше просто да махна с ръка.

Ама не стана.

И ме предаде. 

И ми излъга доверието.

И пак си говоря сама с тишината.

Заприличах на луда.

Крещейки във тъмното твоето име,

а даже ехото не ми отговаря.

Остават въпроси. Висят с дрехите на простора.

Не търся отговори. Изморена съм вече.

Не съм Дон Кихот с мелници не мога да се боря.

Рицарите някъде отдавна са заспали.

Не съм герой. 

Не съм поет.

Дори не мога вече и да страдам