понеделник, 11 март 2013 г.

Не съм

 Когато ти си тръгна , просто стана тихо. Тишина. Тягостна и задушаваща.
Не можех да те спра. Не исках или просто не виждах смисъл.
Тази битка вече не е моята. Предадох се. А пък и свикнах с тишината.
Имам я отдавна. Спи на леглото ми от дясно, беше заел мястото и под наем.

Плати с обещания, които няма дори да изпълниш.
Каза ми да не се страхувам, че никога вече няма от какво да ме е страх, понеже ти си тук.
Обеща да ме пазиш от мен самата.
Обеща да ме нараниш.
Обеща ми.
Е, хората лъжат!
А трябваше да съм свикнала вече.
Трябваше просто да махна с ръка.
Ама не стана.

И ме предаде. 
И ми излъга доверието.
И пак си говоря сама с тишината.
Заприличах на луда.
Крещейки във тъмното твоето име,
а даже ехото не ми отговаря.

Остават въпроси. Висят с дрехите на простора.
Не търся отговори. Изморена съм вече.
Не съм Дон Кихот с мелници не мога да се боря.
Рицарите някъде отдавна са заспали.
Не съм герой. 
Не съм поет.
Дори не мога вече и да страдам
Публикуване на коментар