сряда, 28 ноември 2012 г.

Може би


Някога. Някъде. Някак си. Може ли в различно време, ще се срещнем отново. Може би ,тогава ще сме забравили болката. Може би само аромат на стар парфюм, за миг ще ме върне при теб. Може би, след време, всеки от нас ще забрави. Може би, това някога, всъщност е днес. Може би, научих се да живея различно.
Може би, най- накрая те преживях. Може би, пък никога да не успея. Може би, но след теб оцелях. Понякога падах и лазих в прахта. А тя напоена със сълзите ми, се превърна в кал. Очерни лицето ми и затвори очите ми. Не можех да се надигна отново. Забивах пръсти в земята, опитвайки се да я разкъсам, но вместо това, още повече сама се раних. Дъждът заваля. Намокри ме цялата. А аз все още в земята лежах. Изтощена, мръсна, и страдаща. Лежах по гръб,а капките отмиваха мръсотията от лицето ми. Хубавите ми дрехи, бяха заприличали на нищо. Това бе дъното. Стигнах дъното на собственото си нещастие. Не можех, повече. Не исках повече. А можех ли да се изправя? Правех го бавно. Малко по малко. Първо се влачех. После започнах да лазя. Дъждът спря. А аз коленичила, поех дъх дълбоко и се изправих. Но паднах отново. Краката ми още бяха слаби. Но стиснах зъби и станах отново. За секунда се олюлях, но ... задържах се. Стигнах до малко поточе. Огледах се, нямаше никой. Дори птиците не пееха. Загребах в шепи вода и преди да отпия, видях себе си отразена .... Мръсна. Кална. Бледа. И празна. В този миг, един слънчев лъч погали лицето ми. Бях измръзнала и още треперех, но той ме стопли. Влязох в реката и отмих всичко. Пречистих се. Наплаках се. Трябваше да продължа. Бях долу твърде дълго. Твърде дълго боля. Но знам , че някой ден. Някога. Някъде. Някак си. Може би в друг някой живот. Може би ще забравя за времето. Може би ще срещна друга любов. Може би този път няма да падна. Може би няма да се налага да стана сама. Може би този път ще бъда разбрана. Но днес трябва сама да вървя
Публикуване на коментар