Любовта, дори когато си отиде е красива. В моите редове е тъжно, но аз и се радвам. Понякога не можем да я спрем да си замине. Понякога този процес е безвъзвратен.
Знаеш ли, често се чувствам изпразнена. Возя се в метрото и се моля още веднъж, поне още веднъж да усетя пеперудите в стомаха. Още веднъж, да бъда готова да пожертвам себе си, да забравя себе си, заради друг.
Още веднъж да погледна телефона с надежда, че някой ще звънне. Моята любов беше споделена, разликата бе, че аз бях просто първата любов на него, а той беше моята голяма. Осем години, седя и гледам отстрани как живота му се променя. Как се радва и страда, а аз стоя мълчаливо и далеч, като сянка. Ожени се, роди му се дете, сега се развежда. Но аз винаги съм встрани. Просто не бях аз. Примирих се.Не бях аз жената , никога нямаше да бъда. Първо беше отрицанието. Не можех. Не исках да повярвам, че това се случва. Събуждах се сутрин и се молех да кошмар. Но не беше. Всичко просто свърши за миг. А аз не исках да ставам от леглото. Задушавах се в собствената си болка. Опитвах да го набера по телефона, но затварях преди сигнала свободно. Не можеше да свърши. Не трябваше. Не си го представях така. Беше като малка смърт, още помня болката. Тази, която сякаш разкъса гърдите ми. Изтръгна сърцето ми и го запрати в стената. То се счупи, а той сякаш, за да е сигурен в убийството ми , скочи върху него и го стъпка. Дори не можех да извикам от болка. Дори не успях да заплача. Дъжда плака вместо мен. Безкрайните разговори с приятели не помогнаха. Отегчавах тях, отегчих себе си даже. И за да бъде агонията по- голяма, се изправих срещу нея. Бях му приятелка. Или по- скоро бях мазохистка. Аз бях момичето, което пазеше тайните му в себе си. Запознавах се с новите му любови. Гледах ги прегръща, как ги целува, така както някога го правеше с мен. Докогато и това стана непоносимо. Тогава, извадих главата си от пясъка и видях съжалителните погледи на всичките ми познати. Трябваше да продължа сама. Да го изживея сама. След 8 години, дойде примирението. Аз вече съм различна, малко ме поочука живота. Малко ме нарани. Но аз продължих. Никога вече не бях същата. Бях ограбена вътрешно, но външно цяла. За да събера парчетата, които останаха от сърцето ми. Ти никога вече няма да бъдеш ти, нито аз ще бъда аз- такива, които бяхме в спомените си, един за друг. Но съм щастлива. Имах всичко. Бях пълна. И колкото повече обичах, толкова повече любовта ми разстеше. И щастието се усещаше по- силно. Простото цвете на пътя, значеше повече от огромните букети с цветя. Скъпите подаръци не струваха нищо, пред целувките под дъжда... Беше красиво. Беше истинско и невинно. Свърши... Но все пак го имах. Дори за миг, но бе мое. Остана в спомените ми, които не позволих да забравя, а ги заключих дълбоко в съзнанието си. Днес, знам, че обичам просто спомена за един човек , но не и него. Но знам, че ми е останала и още обич, която трябва да раздам.
Още веднъж да погледна телефона с надежда, че някой ще звънне. Моята любов беше споделена, разликата бе, че аз бях просто първата любов на него, а той беше моята голяма. Осем години, седя и гледам отстрани как живота му се променя. Как се радва и страда, а аз стоя мълчаливо и далеч, като сянка. Ожени се, роди му се дете, сега се развежда. Но аз винаги съм встрани. Просто не бях аз. Примирих се.Не бях аз жената , никога нямаше да бъда. Първо беше отрицанието. Не можех. Не исках да повярвам, че това се случва. Събуждах се сутрин и се молех да кошмар. Но не беше. Всичко просто свърши за миг. А аз не исках да ставам от леглото. Задушавах се в собствената си болка. Опитвах да го набера по телефона, но затварях преди сигнала свободно. Не можеше да свърши. Не трябваше. Не си го представях така. Беше като малка смърт, още помня болката. Тази, която сякаш разкъса гърдите ми. Изтръгна сърцето ми и го запрати в стената. То се счупи, а той сякаш, за да е сигурен в убийството ми , скочи върху него и го стъпка. Дори не можех да извикам от болка. Дори не успях да заплача. Дъжда плака вместо мен. Безкрайните разговори с приятели не помогнаха. Отегчавах тях, отегчих себе си даже. И за да бъде агонията по- голяма, се изправих срещу нея. Бях му приятелка. Или по- скоро бях мазохистка. Аз бях момичето, което пазеше тайните му в себе си. Запознавах се с новите му любови. Гледах ги прегръща, как ги целува, така както някога го правеше с мен. Докогато и това стана непоносимо. Тогава, извадих главата си от пясъка и видях съжалителните погледи на всичките ми познати. Трябваше да продължа сама. Да го изживея сама. След 8 години, дойде примирението. Аз вече съм различна, малко ме поочука живота. Малко ме нарани. Но аз продължих. Никога вече не бях същата. Бях ограбена вътрешно, но външно цяла. За да събера парчетата, които останаха от сърцето ми. Ти никога вече няма да бъдеш ти, нито аз ще бъда аз- такива, които бяхме в спомените си, един за друг. Но съм щастлива. Имах всичко. Бях пълна. И колкото повече обичах, толкова повече любовта ми разстеше. И щастието се усещаше по- силно. Простото цвете на пътя, значеше повече от огромните букети с цветя. Скъпите подаръци не струваха нищо, пред целувките под дъжда... Беше красиво. Беше истинско и невинно. Свърши... Но все пак го имах. Дори за миг, но бе мое. Остана в спомените ми, които не позволих да забравя, а ги заключих дълбоко в съзнанието си. Днес, знам, че обичам просто спомена за един човек , но не и него. Но знам, че ми е останала и още обич, която трябва да раздам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар