История ми поиска да ти разкажа...
Наля ми в спрайта мента и се взря питащо в очите ми.
История обаче няма.
Героите са ми измислени.
Какво очакваш да ти кажа?
Усмихвам се и паля поредната цигара.
Защо ме връщаш толкова далече?
С миналото се сбогувах някога отдавна...
Всъщност дори и не успях да се сбогувам,
а е твърде късно вече.
От аз, което бях, останали са само снимки.
Изрязах ги и залепих на бяло платно,
сложих ги във рамка, закачена на стената.
Един живот побран в рамка,
един живот и хиляди усмивки.
Тъгата ми стои в тетрадките,
там в последното чекмедже на шкафа.
Ако искаш прочети ги, но няма днес да ти разказвам.
Щом искаш да знаеш, да знам как се обича.
Обичах, обичана бях и още обичам.
Обичам хора станали спомени.
Обичам аромата на цветята.
Обичам да се разхождам в дъжда.
Обичам тишината на нощта,
усмивките на слънцето.
Обичам по асфалта боса да стъпвам,
пеше дълго да ходя,
и обичам, най- обичам да обичам.
Да се влюбвам отново и отново ...
В теб , в живота, в мене самата дори.
В стиховете и музиката, която звучи.
Някога плачех.
Днес не мога да плача.
Не искам да плача.
Предпочитам да се усмихвам.
Нямам време за сълзи.
Твърде заета съм.
Трябва цвете да се откъсна.
Трябва още веднъж да се усмихна.
Трябва бъдещето с надежда да посрещна.
Да подгоня мечтите си.
Сега разбираш ли,
нямам време да плача.
Предпочитам днес да обичам.
Свърши ни ментата, свърши и спрайта.
Цигарата в пепелника угасна.
Тръгвай, нека заедно да обичаме
Няма коментари:
Публикуване на коментар