вторник, 15 май 2012 г.

Но днес вали

Дъждовни къпки по прозореца се стичат... Студено е, а уж е лято и уж дъжда бил романтичен... И така на уж, трябваше да се усмихвам. Да се усмихвам, когато в душата е мъгляво и бездушно тихо. Избърсвам с пръсти пепелта от старото пиано, на което никога не се научих да свиря. Разхождам пръсти по черно белите клавиши ...
Мелодията няма смисъл. Нито думите от черната мастилница върху белите ми листи, описващи черно- белия живот. Едни мъгляви черно- бели снимки, запечатали цветни спомени в посивяло ежедневие. Сравнение на състояния. На хора, думи и емоции. Изпитани, но не навреме и тънещи в безвремие... Почукващите капки по перваза. Кучешкият лай в тишината на нощта. Студено е, но някак си красиво. Запотените стъкла , напомнящи за топлината вътре. Вътре в стаята с голямото легло. Възглавници за двама, а в него спи един. И обяда е един. Вечерята стои самото в картонена кутия,поръчка от китайски ресторант. Дори и филмите са вече неми. Думите са твърде малки, за да могат всичко да опишат, а и някак си не стигат. Мелодията тя е ясна. Филмът драматичен. И все така вали. А е лято, трябваше да бъде топло. Трябваше да бъде светло, жълто и горещо. Трябваше да бъде цветно. Трябваше да е различно. Но утре може би отново ще изгрее слънце. Ще е някак чисто след дъжда. Ще дойде август, слънчогледите ще се усмихнат. Мелодията от пианото няма да е драматична. Може би ще купя и розов химикал. Може би и спомените ще останат черно бели, за да бъде цветен всеки ден. Актьорите ще проговорят и някак всичко ще добие смисъл... но днес вали
Публикуване на коментар