неделя, 13 май 2012 г.

Епилог

Поезията ми- тя бе за теб, а ти така и не узна за нея. Какво ли знаеше изобщо? Какво значение имаха написаните думи, когато няма кой да прочете, когато няма кой да разбере … Дланта е изпотена , пръстите са изморени от писане на толкова писма. И пощенските марки свършиха. Пликовете също. Сълзите са изплакани. Тежеста на самотата тежи единствено на мен. Кажи ми къде да сложа точката на разказа. Кога ще дойде епилога, на безкрайният ми монолог.
Кажи ми, кога ще си отиде зимата от моето сърце. Кажи ми как да съм готова за утрешния ден и за деня след него. Защо припознавам себе си едиствено в плъчът на вилончело и цигулка. Кажи кога отново ще прогледна … Давя се по малко всеки ден. Част от мен умира всеки миг, толкова е тежко. Боли да те обичам. А да спра не мога. Убиваш ме,а ти дори не знаеш… Не усещаш същия вятър, които насълзява очите. Не усещаш снегът, натрупал в сърцето. Аз останах тук. Аз се борех сама. Пишех сама, писма които ти дори не ще прочетеш. Няма да видиш сълзите, нито борбата да обичам отново. Опитвах да изплувам от дълбините на съзнанието … но спомените ме дърпаха все по- дълбоко и дълбоко към теб … към това, което някога бяхме. Когато имаше нас. Няма нали? Ние няма такава дума, няма и да има. Опитвам се да те прогоня. Върви си от спомените ми. Избледней, както избледняха снимките. Излез от сърцето ми, така както влезе там. Неусетно. Тихо и безпощадно. Маската вече ми тежи. Клоунските дрехи са твърде шарени, а меленхолията никак не им прилича. Тежи ми да съм тъжна. Не мога. Не искам вече. Опитвам се. Изправям се и пак пропадам. Но теб те няма да ме спреш и аз се давя. Давя се в теб, давя се в спомена за теб. Вървя боса по студения асфалт с навити панталони. Вали. Всеки път вали. И всеки път и пролет. И песента е толкова изтъркана , но всеки път я чувам. И всеки път се моля на дъжда да отмие и последните сълзи. Но минаха толкова сезони. Паднаха толкова листа. Толкова сняг стопи се, толкова много пъти идваше и си тръгваше пролетта. А ти остана. Остана в спомени. Остана в думите, които изписах. Поисках ти прошка, затова , че обичах те. Поисках прошка за разбитото си сърце. Поисках прошка, за да мога отново да обичам. Но моето сърце ти взе го, а нямам си две. И ще пиша писма. Ще водя монолози. Това е моята поезия, която ти няма да прочетеш. Моето представление , моята болка, скрита в усмивките. Моята любов, която дори няма да разбереш

Няма коментари: