Това не е любовна история, нито разказ след ,който трябва да се разплачеш. Поука в края няма. Дори историята съвсем не е докрай разказана. А главните герои- всъщност те отдавна са се изморили да играят роли. Останало им е единствено да се насладят над тишината в края на едно от поредните си представления ....
Той бе, всичко, което тя можеше да желае. Събеседникът мечта.
Пишеха си толкова дълго време, че неочаквано и бе станал близък. След всеки разговор, тя имаше тема за размисъл и въпроси, на които да търси отговор. Това общуване беше на друго ниво , някак възвишено в своята простота.Пълно с цитати и креативни идеи, които да те изкарат от чалгата на деня. Чисто и естествено. Дори музиката, която си пускаха, вървеше за идеален фон на разговорите. Без дребнаво клюкарстване,без натоварващи житейски проблеми ... толкова близо , но толкова далеч от реалния свят. Чисто и невинно, чак нереално. Очарователно . Бяха толкова различни един от друг, но някак еднакви.Всеки носеше своето изкуство в себе си, а техните дарби се допълваха. Той караше всяка частица на поетичната и вечно търсеща нейна душа да са под напрежение и в очакване на нещо ново . И тя малко по- малко разкриваше душата си . Точно, като актьора, който след представление сваля своята маска.Позволи си дори да изтрие грима и да бъде тъжна, понякога депресирана, усмихната, забавна, но себе си. Някак неусетно беше дошло време за първата реална среща. Тя вървеше към мястото, но се притесняваше. Не искаше да бъде разочарована,не искаше да загуби за миг любимия си събеседник.Нейната виртуална сродна душа. В нереалния свят си го представяше висок, тъмнокос, френски интелектуалец, някъде през 20-те години, с който би изтанцувала едно танго под звуците на нечия цигулка, в тъмната съвсем леко осветена от фенер, френска павирана уличка. ... Не не искаше този образ да изчезне от представите и, бе съвършен ... И го видя. Беше с гръб. С бежово сако , висок , въртящ голям черен чадър. -Да, това е той. Няма начин, само той може така да стои на светофара. В този ден,в този момент, няма кой друг да е ... - Каза доволно сама на себе си. И да беше той. Противно на очакванията и , тя не бе разочарована, дори напротив.... С всяка минута се очароваше все повече и повече. Разговорите на живо ставаха все по- интересни и все по- вълнуващи. Обикновено бързо се отегчаваше, а сега сякаш времето нарочно вървеше по - бързо. Нощта понякога е твърде кратка, за да изпиташ докрай насладата на тъмнината... Душата и бе зажадняла за някой като нея. И попиваше всяка дума, всеки жест ... беше като наркоман, който се пресяга с треперещи ръце към последната си доза хероин... Когато се разделиха си помисли, че може би трябва да се влюби,точно в такъв човек. Вече не вярваше на максимата, че противоположностите се привличат, напротив, бе убедена , че еднаквите хора се допълват и гледат в една посока. Но днес, в този момент, не искаше да мисли за нищо. Не искаше да вярва в Утрето, което може и да не дойде. Предпочете да се наслади на всеки миг, в който бяха заедно. Да се радва на момента, в който можеше да се смее с глас,да променя бързо решенията си и да бъде такава, каквато си се предствяше. За миг да не мисли за утре. Да не чертае планове и графици. И в този момент, тя бе щастлива. Без очаквания, без надежди. Без въпросителни.Без разочарования.Романтичната и душа бе задоволена и това и бе достатъчно.
Пишеха си толкова дълго време, че неочаквано и бе станал близък. След всеки разговор, тя имаше тема за размисъл и въпроси, на които да търси отговор. Това общуване беше на друго ниво , някак възвишено в своята простота.Пълно с цитати и креативни идеи, които да те изкарат от чалгата на деня. Чисто и естествено. Дори музиката, която си пускаха, вървеше за идеален фон на разговорите. Без дребнаво клюкарстване,без натоварващи житейски проблеми ... толкова близо , но толкова далеч от реалния свят. Чисто и невинно, чак нереално. Очарователно . Бяха толкова различни един от друг, но някак еднакви.Всеки носеше своето изкуство в себе си, а техните дарби се допълваха. Той караше всяка частица на поетичната и вечно търсеща нейна душа да са под напрежение и в очакване на нещо ново . И тя малко по- малко разкриваше душата си . Точно, като актьора, който след представление сваля своята маска.Позволи си дори да изтрие грима и да бъде тъжна, понякога депресирана, усмихната, забавна, но себе си. Някак неусетно беше дошло време за първата реална среща. Тя вървеше към мястото, но се притесняваше. Не искаше да бъде разочарована,не искаше да загуби за миг любимия си събеседник.Нейната виртуална сродна душа. В нереалния свят си го представяше висок, тъмнокос, френски интелектуалец, някъде през 20-те години, с който би изтанцувала едно танго под звуците на нечия цигулка, в тъмната съвсем леко осветена от фенер, френска павирана уличка. ... Не не искаше този образ да изчезне от представите и, бе съвършен ... И го видя. Беше с гръб. С бежово сако , висок , въртящ голям черен чадър. -Да, това е той. Няма начин, само той може така да стои на светофара. В този ден,в този момент, няма кой друг да е ... - Каза доволно сама на себе си. И да беше той. Противно на очакванията и , тя не бе разочарована, дори напротив.... С всяка минута се очароваше все повече и повече. Разговорите на живо ставаха все по- интересни и все по- вълнуващи. Обикновено бързо се отегчаваше, а сега сякаш времето нарочно вървеше по - бързо. Нощта понякога е твърде кратка, за да изпиташ докрай насладата на тъмнината... Душата и бе зажадняла за някой като нея. И попиваше всяка дума, всеки жест ... беше като наркоман, който се пресяга с треперещи ръце към последната си доза хероин... Когато се разделиха си помисли, че може би трябва да се влюби,точно в такъв човек. Вече не вярваше на максимата, че противоположностите се привличат, напротив, бе убедена , че еднаквите хора се допълват и гледат в една посока. Но днес, в този момент, не искаше да мисли за нищо. Не искаше да вярва в Утрето, което може и да не дойде. Предпочете да се наслади на всеки миг, в който бяха заедно. Да се радва на момента, в който можеше да се смее с глас,да променя бързо решенията си и да бъде такава, каквато си се предствяше. За миг да не мисли за утре. Да не чертае планове и графици. И в този момент, тя бе щастлива. Без очаквания, без надежди. Без въпросителни.Без разочарования.Романтичната и душа бе задоволена и това и бе достатъчно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар