Усмихвам се на пролетта

Желанията ми? Нямам желания. Или поне отдавна не ги свързвам с други хора, освен със себе си. И те , както чуствата си останаха само мои. Моите усмивки, моят блясък в пъстрите ми , почти зелени очи. Моят трепет на сърцето, моите приятелства, моята любов. Моите горчилки, моите ножове в гърба, моята болка, моите сълзи, моето страдание.
Всичко си е само мое. Дори не искам вече и да го разказвам. Моето очакване, е да нямам такова. Дали съм щастлива? О, да щастлива съм. Сърцето ми е пълно с чуства нови и различни. Усмихвам се на сутрешното слънце. Усмихвам се на пролетта. Обувам ниските обувки и се разхождам в парковете. Търся загубената ни романтика. Не помня от кога не съм била на пръва среща в зоопарка. С пуканки и кола в ръка. Тихо, различно и чисто. Омръзна ми от срещи в кафенета и барове. От димната завеса между хората. От шумните разговори на съседната маса или от салатата, която трябва да си поръчам. От грима, който тежи на очите ми или токчетата, в които краката ми пулсират. От тесните блузи и неудобни поли, за да бъда красива .... по нечии критерии. Омръзна ми от тези първи срещи. Искам нещо различно. А може би е така защото егн-то вече ми е голямо. Може би съм косервативна, когато очаквам откъснато цвете, само дето вече никой не къса цветя.. то и градини почти не останаха. Затова нямам желания. Защото не искам обувки, не искам чанти, нито пари... Приятелства нови не ми се създават- приятели имам достатъчно. Искам романтика, а нея някой я скри. Скри и целувките под дъжда. Скри търсещите се във въздуха ръце. Целувкте за заспиване и усмивките сутринта.