Любов през август

Някога си мислех, че най- лошото изречение, в което е включена думата любов е "Обичам те достатъчно". Така и не разбрах какво трябва да означава и как може да го изречеш. Жестоко е. Тъжно е. Тогава осъзнаваш, че си вложил години и напразни емоции, за някой, който измерва любовта си. Дава я на килограм, а ти си плащаш за нея.
Тогава си задаваш въпроса, струва ли си и знаеш отговора... И докато мислех, че от тези думи боли, чух още по -болезнени. Някъде във фейсбука ми седи едно съобщение, което чета отново и отново. Всеки път през мен преминава острието на болката. И не мога. Не мога нито да чета, нито да го изтрия. Седи там , за да ми напомня как пропуснах шанса си да съм щаслива. Сега говоря сама със себе си. Опитвам се да си простя. Надявам се да си простя. Затваряйки очите си, винаги ще мисля за теб. За лятната ни любов. "За момичето в розово костюмче, с дълга къдрава коса, което слезе от таксито с торба пълна с продукти за най- грозната , но най- вкусна салата. За топлите кафеви очи и усмивката, която едно момче донесе на едно момиче. За летните нощи, в които през прозореце влизаше само звукът на щурците. За думите прошепнати в ухото. За сутрините, в които те се будиха един до друг прегърнати. Разговорите за бъдещето, което знаеха, че може би никога няма да имат, но мечтаеха. За най- красивия грях... За разговорите по телефона и смс-ите , които тя чакаше с трепет. Едно момче, на което му трябваха само няколко седмици, за да повярва, че онова зеленооко момиче е тази ,с която иска до остарее. Едно момче стоящо пред момичето , разказвайки и тяхното бъдеще. Разказвайки една мечта. Разлиствайки въобръжаем албум от сватбени снимки. Една любов, която тя трябваше просто да се протегне и да я вземе ... но се спря. Не беше готова. И той просто изчезна." Сега след три години всичко е различно. Търсих те, но ти не вдигна телефона. Писах ти, но повече не ми отвърна. И аз те пуснах. Но не си простих, че затворих вратата. Толкова дълго те чаках, а когато дойде, просто те прогоних. И нямам право да искам да те върна, не и сега. И не е редно. Искам само да знам, че си щастлив. Ще съм спокойна, знаейки , че тя те обича така , както аз не успях. Ще те погали преди да заспиш по черната коса и ще целуне кафевите ти очи. Ще ти каже "Добро утро" така както аз не успях. Сватбения албум, той няма да е мислен , а реален. Че ще вярвате един в друг, така както вярваше тогава в нас. "23 декември 2011 г. Права си. Аз какво искам да ти кажа...Беше ми хубаво, стахотен човек си, различен човек си. Винаги ми беше проятно да си говорим.... Имаш изумителни очи, завладяващ поглед. Докато го пиша пак.... Абе беше ми хубаво и ще те помня само с добро и усмивка.Само усмивки и слънчогледи ще виждам сещайки се с бастунчето на пейката пред блока за теб.... Не мога , а и не искам да те трия, ти си хубав. Много хубав спомен" Споменът ти хем е щастлив, хем малко от него ме боли. Помни ме такава. С розови дрешки, с големи зелени очи. С пусната дълга чуплива коса. Помни ме с усмивка. Щастлива, нежна, мила добра. Помни вкуса на ужасната ни салата, помни топлината , която през прозореца влизаше през нощта. Песента на щурците, щастието на слънчогледовия август. Ще те помня и пазя в сърцето и аз. Истински обичай, съжалявам, че аз не успях. Сега албума ще затворя и аз...