понеделник, 26 декември 2011 г.

Ако можех отново



Чета разговорът ни сигурно за хиляден път. И всеки път ,всеки път плача. Вясяка дума е като малка стрела, забиваща се в сърцето. Гледам филма отново и отново. Чета, гледам. Не мога да спра.
Въртя се в леглото и си задавам въпросите , отново и отново. Чета отговорите и след тях настъпва тишина. Ставам, паля цигара. Надявам се никотинът да убие малко болката , а димът да заличи сълзите.
Опитвам се да намеря отговор. Някакво скрито послание. Някаква скрита надежда. Разглеждам снимките ти отново.
Отварям хладилника. Дори не съм гладна. Наливам си чаша вино. Но отново, отново думите се връщат в съзнанието "Не мога. А и не искам да те изтривам. Ти си хубав, много хубав спомен".
Аз съм спомен. Опитвам се да убедя себе си, че трябва да остана там. В спомените ти.
Като момичето със завладяващите пъстри очи. Тази, която бе просто сексуален блян, а после се превърна в секс мечта, събеседник мечта, компания мечта и ти повярва, че можем да остареем заедно. А днес съм спомен. Незабравимо минало и несбъднато настояще.
Отивам в банята и измивам лицето си. Гледам се в огледалото. От сълзите очите ми са станали светло зелени. Поемам дълбоко въздух и се опитвам да не плача.Опитвам се да не обвинявам себе си. Да си кажа, че е просто съдба. Че така е трябвало да се случи. Опитвам се да се убедя, че мястото ми е там в спомените ти. В хубавите спомени. Че трябва да изляза от живота ти, както и влязох. Мислиш ли, че не съзнавам, че не е редно? Мисли ли, че не се мразя когато пиша това? Мислиш ли, че не си задавам въпроса, дали след този разговор и ти мислиш за мен?
Задушавам се. Задушавам се от толкова много мисли и въпроси. Искам да те оставя в миналото. Искам да те оставя в живота, който имаш днес. Искам... но не мога. Разбираш ли, просто не мога? Пиша , за да не си говоря сама.
Редно ли е? Естествено, че не е редно. Но защо тогава търсейки профила на един писател, попаднах на твоя? Защо, когато хиляди пъти съм търсела теб, никога не те намирах, а онзи ден пишейки за теб, половин час по- късно попаднах случайно на теб? Защо?
Защо очаквах с трепет дали ще приемеш поканата ми за приятелство? Защо ми отговори?
За да бъда спомен? Някой, с който си разглеждал мислени албуми някога,отдавна? Или може би просто да си спомним това, което сме имали? Защо?
Сега стоя пред теб. Не можеща да те помоли нищо. Без правото да иска да те върне. Без надеждата да си нарисувате отново някоя мечта. Без вярата, че мога някога отново пак да те целуна или да се събудиш отново до мен на сутринта. Без право отново да те пожелая.Да не мога да се смея с теб. Да не мога да те докосвам.
И чудя се на Господ ли да се моля или душата си на дявола да подаря, за те върне.
А пък ако се върнеш, какво ли мога да ти дам? Та аз нямам нищо. Нищо освен едно раздърпано, очукано сърце. Безброй мечти и мисли в пълен хаос.
А бих молила, бих плакала, бих застанала на колене, за да ти кажа всичко това. Бих понесла дори да ме отхвърлиш, но да седя отново срещу теб. Да мога да виждам как топлите ти очи виждат през мен. Бих се борила, за да мога отново да усещам топлината на тялота ти и ритъма на сърцето ти лежейки до теб. Да усетя топлите ти и нежни устни върху моите. Или пак да галиш косите ми.
Бих молила да обичаш мен.. Да искаш мен ... да повярваш отново в мен...
Но днес съм спомен, който някой ден ще избледнее.
И чашата е празна. Остана ми една цигара, която бавничко в пепелника гори. Сълзи, които не спират и мразя собствените си очи.Разговорът ни пак препрочитам. Чета и хем ми е някак си мило, хем ме боли.
Не искам да съм спомен. А какво ли искаш ти?
Публикуване на коментар